Тери Пратчет - Нощна стража

— Добре де, но аз промених много неща!

— Ние ще се погрижим за това — увери го Метача.

— Ами Кийл? — попита Ваймс, отдалечавайки се с нежелание.

— Не се тревожи. Казахме ти в храма. Ще му сложим твоята броня. Той ще е загинал в битка.

— Постарайте се нищо да не сполети младия Сам! — заръча Ваймс, докато Ку усърдно го наместваше.

Малките каменни цилиндри се завъртяха.

— Непременно!

— Погрижете се и Рег Шу да бъде погребан достойно!

— Непременно!

— Не много дълбоко, ще му се прииска да излезе след няколко часа!

Ку го побутна за последен път: — Довиждане, командире! Времето се завърна.

Нед го гледаше.

— Какво стана ей-сега, сержант? Ти се размъти.

— Имаше право само на един въпрос, Нед — отвърна Ваймс, като потискаше гаденето. — Сега да покажем на Щракникуфар къде минава границата, а? Да довършим…

Нападнаха и останалите ги последваха.

Ваймс си спомняше в забавени картини. Някои от хората на Карсър побягнаха, щом ги видяха, други вдигнаха оръжията, които си бяха прибрали набързо, а Карсър стоеше и се хилеше. Ваймс се насочи към него, отскачаше и се провираше в схватката.

С приближаването му изражението на мъжа отсреща се промени. Ваймс набираше скорост, пробиваше с рамото напред и отхвърляше другите тела. Карсър вдигна меча и зае стойка за удар, но в мелето нямаше място за засукани номера, а Ваймс напираше като бик — изби меча и стисна гърлото на Карсър.

— Спипах те, старо приятелче — каза му.

После всичко почерня.

По-късно му се струваше, че е трябвало да има още нещо. Вихрено отминаващи сини тунели или проблясъци, или пък слънцето да се мята лудешки по небето. Дори скорострелно откъсващи се и отлитащи листове от календар щяха да са си на мястото.

Но имаше само чернота като в най-дълбок сън, последвана от болка при удара в пода.

Ваймс усети как се пресягат ръце и го вдигат да се изправи. Отърси се от тях, щом стъпи, и през мътилката впи поглед в лицето на капитан Керът.

— Радвам се да ви видя, сър. Олеле…

— Нищо ми няма — изграчи Ваймс с гърло, което сякаш беше остъргано с пясък. — Къде е Карсър?

— Имате лоша рана на…

— Брей? Да се не начудиш — изръмжа той. Сега ми кажи къде, по дяволите, е Карсър?!

— Не знаем, сър. Вие просто изникнахте във въздуха и тупнахте на пода. И то сред синьо сияние, сър!

— Аха… — промърмори Ваймс. — Е, и той се е върнал някъде. Вероятно е наблизо.

— Ясно, сър, веднага ще кажа на момчетата да…

— Недей — спря го Ваймс. — Това може да почака. Няма къде да отиде.

Не беше много уверен в краката си. Сякаш принадлежаха на човек, който не можеше да пази равновесие.

— Колко време… отсъствах? — попита.

Към него пристъпи Пондър Стибънс.

— Около половин час, ваша светлост. Ъ-ъ… ние предположихме, че е имало някакви времеви смущения, които заедно с ударилата мълния и резонанса с постоянната вълна в Библиотеката са причинили разкъсване на пространство-времето…

— Ъхъ, усетих нещо подобно — припряно отвърна Ваймс. — Значи половин час?

— По-дълго ли ви се стори? — уточни Пондър и извади бележник.

— Мъничко — призна Ваймс. — А сега някой тук може ли да ми даде едни гащи…

„Виждам дома ти оттук…“ Такъв си беше Карсър. За да се обливаш в студена пот, да се разпали въображението ти. А Ваймс току-що каза „къде ще отиде“…

— Капитане, искам ти и всеки, когото можеш да отделиш за тази задача, всеки до последния, да отидете при моята къща незабавно, ясно? Просто го направете. И то веднага. ~ Обърна се към Ридкъли: — Архиканцлер, можете ли да ме пренесете там по-бързо?

— Стражата иска магическо съдействие?! — стъписа се архиканцлерът.

— Моля ви — промълви Ваймс.

— Разбира се, но сигурно съзнавате, че нямате никакви дрехи…

Ваймс се отказа. Хората все настояват за обяснения. Хукна, превъзмогвайки слабостта в краката си, притича през осмоъгълния двор и по моравите, стигна до Възголемичкия мост, където профуча край Колън и Ноби, които бяха засмукани от препускащите да го настигнат стражници.

От другата страна на моста се намираха Градините на магьосниците. Ваймс се втурна напряко. Клонки шибаха голите му крака. После изхвърча оттам и затича по старата пътека. Кал покриваше засъхващата кръв по тялото му. Надясно, после наляво край изумени минувачи, след това усети под ата си „котешките глави“ в калдъръма на авеню „Скуун“ и намери у себе си сили да ускори още малко. Не забави крачка, докато не стъпи на чакълената алея, и почти се свлече пред парадния вход, вкопчен в шнурчето на звънеца.