Тери Пратчет - Нощна стража

Нагази в тревата и стигна до гроба на Джон Кийл. Седна на камъка, но се постара да не бутне венците. Струваше му се, че сержантът би го разбрал — понякога и ченгето иска да му олекне малко на ходилата. Допуши си пурата, загледан в залеза.

След малко долови стъргане отляво и забеляза, че пръстта на един от гробовете хлътна. От земята се показа сива ръка, стиснала лопата. Разбута няколко буци пръст и с известни усилия Рег Шу стана от гроба. Излезе до половината, зърна Ваймс и за малко не се свлече обратно.

— Ох, господин Ваймс, уплашихте ме до смърт!

— Извинявай, Рег.

— Разбира се, като казвам „до смърт“… — мрачно подхвана зомбито.

— Да, Рег, схванах. Спокойно е долу, а?

— Мирно и тихо, сър, мирно и тихо. Мисля си обаче, че идната година трябва да си взема нов ковчег. Напоследък изобщо не изтрайват дълго.

— Рег, едва ли мнозина се стремят ковчезите им да са здрави.

Рег бавно заравни пръстта с лопатата.

— Знам, че за всички е малко странно, но си мисля, че наистина им дължа това — сподели той.

— Вярно, само за един ден в годината, но е нещо като… солидарност.

— С угнетените маси, а? — подхвърли Ваймс.

— Моля, сър?

— Аз изобщо не възразявам, Рег — весело заяви Ваймс.

Мигът беше съвършен. Дори суетящият се наблизо Рег, който приглаждаше земята и наместваше чимовете, не можеше да отнеме нищо от него.

Метача му бе казал, че ще настъпи миг, когато всичко ще му се изясни. Съвършен миг.

Хората в тези гробове бяха умрели в името на нещо. Ваймс го откриваше в заревото на залеза, в изгрева на луната, в аромата на пурата, в топлината, породена от пълното изтощение.

Историята си намира път. Същността на случките се промени, но същността на мъртвите — не. Срещнаха края си в дребна, срамна, малка схватка, в нацвъкана от мухи бележка под линия на историята, но те не бяха дребни или срамни хора. Не избягаха, когато можеха да избягат с чест. Останаха и той се питаше дали пътят им се е струвал ясен както на него сега. Останаха не защото искаха да бъдат герои, а защото избраха това за своя работа, която е пред очите им…

— Е, аз ще си тръгвам, сър — обади се Рег и нарами лопатата. На Ваймс му се стори, че е много далеч. — Сър?

— Ъхъ, добре. Добре, Рег. Благодаря ти — промърмори Ваймс и в розовата светлина на мига се загледа в ефрейтора, закрачил по тъмнеещата алея към града.

Джон Кийл, Били Уиглет, Хорас Нансибол, Дей Дикинс, Сесил „Зурльо“ Клапмън, Нед Коутс и — формално погледнато — Рег Шу. Вероятно в града бяха останали не повече от двайсетина души, които знаеха всички имена, защото нямаше статуи или паметници, нищо никъде не беше записано. Трябваше чок да е бил там.

Смяташе за привилегия, че е бил там два пъти.

Нощта се надигаше със спускането на слънцето. Разрастваше се от сенките, където се криеше от деня, потичаше и се съединяваше. Почувства как сетивата му се разпростират с нея като мустаците на огромен тъмен котарак.

Отвъд портата на гробището звуците на града притихнаха малко, макар че Анкх-Морпорк никога не се унасяше в истински сън. Вероятно защото не смееше.

В това странно спокойствие Ваймс чувстваше, че би могъл да чуе всичко — всичко, както в онзи страшен момент на Улицата на героите, когато историята дойде да вземе своето. Чуваше тихичките шумове от охлаждането на каменната стена, приплъзването на пръстта под повърхността в опразното от Рег място, недоловимото поклащане на тревата около гробовете… хиляди слаби звуци се сливаха в богатата плътност на тукашната тишина. Това беше песента на мрака и в нея на границата на усета му имаше фалшив тон.

Я да видим… Бе разположил стражници около дома си, и то от най-сигурните, на които разчиташе не да се мотаят и да скучаят, а да бдят през цялата нощ. Значи при къщата нямаше опасност. И в участъците на стражата имаше двойно повече дежурни…

Имаше нещо сбъркано на гроба на Кийл. Там всяка година слагаха яйце — мъничка шега от миналото. Но сега като че нямаше нищо освен яйчена черупка…

Той се наведе да погледне и острието изсвири над главата му.

Само че звярът беше нащрек. Той не умуваше за стражници и предпазни мерки. Звярът изобщо не мислеше. Затова пък вечно подушваше въздуха, оглеждаше сенките, вкусваше нощта и едва ли не преди свистенето на острието пъхна ръката на Ваймс в джоба.

Приклекнал, той се извъртя и удари Карсър по коляното с едно от най-превъзходните изделия на госпожа Гудбоди. Чу как нещо изпращя, стрелна се нагоре и повали Карсър на земята.