Тери Пратчет - Нощна стража

Не си длъжен да вършиш каквото той пожелае. Иначе Карсър е победил.

Той хвърли меча.

Карсър се вторачи в него, усмивката на Ваймс го притесни повече от озъбването на яростта. После в ръката му блесна метал. Но Ваймс вече го бе хванал, стисна ръката, заудря я отново и отново в надгробния камък на Джон Кийл и накрая четвъртият нож падна от окървавените пръсти. Издър ма да се изправи, изви ръцете му зад гърба и го блъсна с все сила в камъка.

— Виждаш ли това в небето, Карсър? — заговори до ухото му. — Това е залезът, да знаеш. И звездите. Те ще светят още по-хубаво на моето момченце Сам утре вечер, защото няма да светят на теб, Карсър, поради факта, че преди росата да се е изпарила от листата сутринта, ще те завлека пред Ветинари и там ще имаме свидетели на цели тълпи, може би дори и адвокат за теб, ако някой от тях е способен да те защити, без да му мигне окото. После, Карсър, ще те отведем в пандиза, там има една бесилка, но не се чака на опашка, и ще имаш шанс да изиграеш танца под въжето. После аз адски доо ще се прибера у дома и може дори да хапна твърдо сварено яйце!

— Ама че боли!

— Да знаеш колко си прав, Карсър! — Успя да стисне двете му китки в стоманена хватка и отпра ръкав от ризата си. — Боли ме, но пак го върша по правилата. — Уви парчето лен два пъти около китките и го стегна на възел. — Карсър, ще се погрижа да имаш вода в килията. Ще се погрижа да има и закс за теб, каквато поискаш. Ще се погрижа и палачът да бъде чист, за да не умреш от задушаване. Дори ще се погрижа пантите на капака под краката ти да са смазани.

Пусна го и Карсър залитна. Ваймс го събори с ритник по глезените.

— Машината не е счупена, Карсър. Машината те чака. — Откъсна ръкав от ризата на Карсър и го усука в грубо въже за краката му. — Градът ще те убие. Нужните колелца ще се завъртят. Ще бъде справедливо, аз ще се погрижа. За да не кажеш после, че не си осъден честно. Защото нищичко няма да казваш, ха-ха. И за това ще се погрижа… Изправи се и отстъпи крачка назад.

— Добър вечер, ваша светлост — поздрави го Ветинари.

Ваймс се извъртя. Имаше промяна в плътността на мрака, която може и да придоби човешки силует.

Вдигна меча и се взря в тъмата. Човекът приближи и той го позна.

— Вие откога сте тук? — попита Ваймс троснато.

— О… отпреди малко — отвърна патрицият. — Като теб предпочитам да идвам сам и да… съзерцавам.

— Много тихо стояхте! — обвинително изрече Ваймс.

— Нима това е престъпление, ваша светлост?

— И чухте?…

— Много успешен арест — заяви Ветинари. — Моите поздравления, ваша светлост.

Ваймс погледна неокървавения си меч.

— Може и да има защо — промърмори, за миг загубил опора под краката си.

— Искам да кажа, за раждането на сина ти.

— О… да. Разбира се. Да. Ами… благодаря.

— Здраво момченце, както научих.

— Щяхме да се радваме не по-малко и на дъщеря — припряно го увери Ваймс.

— Естествено. В края на краищата живеем в модерни времена. А, виждам, че си изтървал значката си…

Ваймс огледа високата трева.

— Сутринта ще дойда да я намеря. Но това — вдигна стенещия Карсър и с пъшкане го метна на рамо — още сега отива в двора на Псевдополис.

Тръгнаха бавно по чакълената алея, оставяйки зад себе си аромата на люляка. Очакваше ги всекидневната смрад на света.

— Знаеш ли — подхвана лорд Ветинари след малко, — често ми е минавало през ума, че тези хора заслужават някакъв достоен мемориал.

— Тъй ли? — безучастно вметна Ваймс. Сърцето му още туптеше тежко. — На някой от големите площади, да речем?

— Да, идеята не е лоша.

— Бронзова скулптурна група може би? — язвително продължи Ваймс. — Вероятно седмината ще са издигнали флага?

— Бронзова, да — съгласи се Ветинари.

— Сериозно? Ами някакъв вдъхновяващ девиз?

— упорстваше Ваймс.

— Да, наистина. Защо да не е „Те изпълниха дълга си“?

— Не! — извика Ваймс и спря под един фенер до входа на криптата. — Как смеете! Как смеете?! В този ден и на това място! Направиха онова, което не бяха длъжни да вършат, и заради това умряха, а вие нищо не можете да им дадете. Не разбирате ли? Те се биеха за изоставените, един за друг, а бях предадени. Винаги се случва на хора като тях. Каква полза от статуя? Само ще вдъхновява нови глупци да вярват, че ще бъдат герои. А те не биха искали това. Оставете ги на мира. Завинаги.

Продължиха да вървят мълчаливо, после Ветинари промълви, сякаш не е имало никакъв гневен изблик:

— За щастие се оказва, че новият дякон в храма внезапно се е почувствал призван.