Тери Пратчет - Пощоряване

Той въздъхна. Е, значи се стигна до там. Знаеше си той. Той и Мангизов един на един, борещи се за титлата най-голям негодник.

— Това беше провинциалното издание на „Вестника“ — каза той. — Няма да пратят за печат градското издание още до деветдесет минути, в случай че им изникнат някакви късни експлозивни новини. Мисля, че ще мога най-малкото да излича усмивката от лицето му.

— Какво смяташ да правиш? — попита г-ца Миличкова.

Олян си нагласи шапката с крилата и каза:

— Ще опитам невъзможното.

Глава дванадесета

Кълвачът

Стана сутрин.

Нещо сръга Олян.

Той отвори очи и плъзна поглед по лъскавия черен бастун, подмина ръката, хванала сребърната дръжка във форма на череп и се спря на лицето на лорд Ветинари. Отзад в ъгъла тлееха очите на голема.

— Не ставайте, моля Ви — каза Патрицият. — Сигурно сте имали напрегната нощ?

— Извинявайте, сър — измънка Олян, вдигайки се с мъка.

Пак беше заспал на бюрото си. Устата му вонеше все едно Мотльо беше спал в нея. Зад главата на Ветинари можеше да се видят г-н Грош и Станли, надзъртащи разтревожено из-зад вратата. Лорд Ветинари седна насреща му, след като избърса пепелта от стола.

— Сигурно сте чели днешния „Вестник“ — рече Ветинари.

— Бях там като го печатаха, сър. — Във врата на Олян изглежда бяха пораснали допълнителни кокали. Той се постара някак да поизправи главата си.

— Ах, да. От Анкх-Морпорк до Генуа има около две хиляди мили, г-н Ментелик. А Вие твърдите, че можете да докарате до там съобщение по-бързо от щракалките. Заявили сте го като предизвикателство. Много интригуващо !

— Да, сър.

— Дори и на най-бързата карета би и отнело към два месеца, г-н Ментелик, а ме осведомиха, че ако пътувате без спиране, бъбреците ви ще ви излязат през ушите.

— Да, сър. Знам — прозина се Олян.

— Нали знаете, че ще е измама да се ползва магия?

Олян отново се прозя:

— И това го знам, сър.

— А да сте попитали Архиканцлера на Невиждания Университет преди да предложите той да определи посланието за това любопитно състезание? — поинтересува се лорд Ветинари и разгъна вестника. Олян зърна за малко заглавията:

— Не, милорд. Казах всъщност, че посланието трябва да бъде определено от високоуважаван гражданин, отличаващ се с най-висока степен на неподкупност, такъв като Архиканцлера, сър.

— След което той вече едва ли ще каже не, нали? — забеляза Ветинари.

— Надявам се, че няма, сър. Него поне Мангизов няма да може да подкупи.

— Хъм — Ветинари потропа веднъж-два пъти по пода с бастуна си. — Ще Ви изненадам ли, ако Ви съобщя, че в града тази сутрин преобладава мнението, че ще победите? Голямата Магистрална никога досега не е оставала извън строя за повече от седмица, щраксът стига до Генуа на няколко часа и все пак, г-н Ментелик, хората си мислят, че ще се справите. Не намирате ли, че е изумително?

— Ъ…

— Но Вие естествено сте човекът на деня, г-н Ментелик. — Тонът на Ветинари стана внезапно приятелски. — Та Вие сте вестоносецът на боговете! — В усмивката му имаше нещо змийско. — Надявам се, че знаете какво правите. Нали знаете какво правите, г-н Ментелик?

— Вярата мести планини, милорд — каза Олян.

— Действително, от тук до Генуа ги има в изобилие — отбеляза лорд Ветинари. — На вестника утре вечер ли бяхте казали, че ще тръгвате?

— Точно така. Със седмичния дилижанс. Но за този курс няма да вземаме пътници, за да спестим от тегло — Олян погледна Ветинари в очите.

— Няма ли да ми подскажете нещо повече? — подпита Патрицият.

— Най-добре за всички ще е да си мълча, сър — отвърна Олян.

— Предполагам, че боговете не са оставили заровен някъде наблизо изключително бърз вълшебен кон?

— Не знам за нищо подобно, сър — призна си честно Олян. — Но, разбира се, човек никога не знае, докато не се е помолил.

— Неее — проточи Ветинари.

Сега ми прилага пронизващия поглед, сети се Олян. Но ние знаем как да се оправим с това, нали? Просто го оставяме да си ме пронизва, докато отмине.

— Мангизов няма как да не приеме предизвикателството, естествено — каза Ветинари. — Но той е… хитроумен и предприемчив мъж.

На Олян това му се стори като много дипломатичен начин да се каже „гадно копеле“. И това беше оставено да отмине.