Тери Пратчет - Пощоряване

Дотук беше много лошо. И тогава той зърна отговора на Мангизов на някакво припряно питане на журналиста относно Пощенската Служба.

Гепи Мангизов беше направо трогнат от Пощенската Служба, тъй де, „не са ли сладки, миличките“. Беше много благодарен за сътрудничеството й в този изпълнен с трудности период и беше отворен за съвместни проекти в бъдеще, въпреки че в реалния модерен свят Пощата, естествено, никога нямаше да може да бъде конкурентоспособна, освен на много локално равнище. Е, нали все някой трябва да доставя сметките, ха ха ха…

Беше майсторска работа… копелето му мръсно .

— Ъ… добре ли си? Може ли да престанеш да крещиш? — каза му г-ца Миличкова.

— Какво? — мъглата започна да се разсейва.

Всички в залата го гледаха със зинали уста и широко отворени очи. Рядко мастило капеше от пощенски писалки, марки съхнеха по хорските езици.

— Беше се развикал — осведоми го г-ца Миличкова. — По-точно, беше се разпсувал.

Г-ца Маккалариат си проби път през навалицата с най-решително изражение.

— Г-н Ментелик — скастри го тя, — надявам се никога повече да не съм чула такъв език в тази сграда!

— Той го употреби за председателя на борда на директорите на Голямата Магистрална Линия Ад — намеси се г-ца Миличкова с нещо, което за нея минаваше за примирителен тон.

— О. — Г-ца Маккалариат се поколеба, но бързо се овладя. — Ъ, в такъв случай… може би малко по-тихичко, а?

— Разбира се, г-це Маккалариат — отговори послушно Олян.

— И може би без думата на Ш?

— Няма вече, г-це Маккалариат.

— И без думата на Е, думата на К, двете думи на П, думата на Л и думата на Г.

— Както кажете, г-це Маккалариат.

— „Мазно извратено надуто гадно копеле мръсно“ обаче беше приемливо.

— Ще го имам предвид, г-це Маккалариат.

— Много добре, г-н Началник на Пощата.

Г-ца Маккалариат се обърна кръгом и се отправи да се кара на някакъв нещастник, задето не използвал попивателна хартия.

Олян предаде вестника на г-ца Миличкова с думите:

— И така на него ще му се размине. Ще бълва думи и толкова. Голямата Магистрална е твърде голяма, за да издъхне. Твърде много инвеститори. Той ще насъбере още малко пари, ще закрепи системата само на косъм от окончателна катастрофа, а после ще я остави да се срине. Ще я купи през някаква друга компания може би, за безценица.

— Аз бих го заподозряла в какво ли не — забеляза г-ца Миличкова. — Ти обаче изглеждаш много сигурен.

— Аз бих сторил това на негово място — обясни Олян, — ъ, ако бях такъв човек де. Това е най-старият номер в учебниците. Гледаш залаг… гледаш другите да са толкова навътре, че да не смеят да се откажат. Разбираш ли, това е един блян. Те си мислят, че ако останат в него докрая, нещата ще се наредят. Няма да посмеят да си помислят, че е само блян. Замайваш ги с големи думи, за да им намекнеш, че утре ще има гювеч и те се надяват . Но никога няма да спечелят. Частица от тях си го знае, но останалото в тях хич не ще да слуша. Казиното винаги печели.

— Защо на хора като Мангизов винаги им се разминава?

— Нали ти казах. Защото хората се надяват. Вярват, че все някой ще им продаде истински диамант за долар. Съжалявам.

— Знаеш ли как стана така, че почнах да работя за Сдружението? — започна г-ца Миличкова.

Защото с глинените хора ти е по-лесно да се оправиш ли? — помисли си Олян. Те не кашлят като им говориш?

— Не — каза той.

— По-рано работих за една банка в Сто Лат. Зелепроизводителската Кооперативна…

— А, онази на градския площад? С мраморната зелка над входа ли? — сети се Олян преди да се сети да се спре.

— Да не би да я знаеш?

— Общо взето, да. Бях минавал оттам веднъж…

О, не, мислеше си той, докато умът му го снабдяваше с много достоверни прогнози за случката с нея, ох, моля ти се, не …

— Работата не беше лоша — разказваше г-ца Миличкова. — Моята беше да проверявам чекове и платежни. Нали разбираш, да гледам за фалшификати. Е, един ден пропуснах четири. Четири фалшивки! На банката това й струваше две хиляди долара. Бяха приносителски чекове, с перфектни подписи. На мен това ми докара уволнение. Казаха ми, че все нещо трябвало да направят, иначе щели да изгубят доверието на клиентите. Не е шега работа това, хората да си мислят, че си мошеник. Ето какво се случва на хора като нас. А на хора като Мангизов винаги им се разминава. Ти добре ли си?

— Ммм? — каза Олян.

— Изглеждаш малко… обезцветен.

А беше такъв добър ден, мислеше си Олян. Е поне до този момент беше добър ден. Навремето беше направо очарован от него. Но не се предполагаше да срещаш хората впоследствие. Проклет да е г-н Помпа с неговото статистическо понятие за убийство!