Тери Пратчет - Пощоряване

— Обаче, г-н Пони, в качеството Ви на част от управата на Голямата Магистрална Линия Ад, да, ние мислим че сте част от отбора, ще трябва да Ви помолим да се съобразите с финансовия ни баланс. Не бихме могли да си позволим бюджет, надвишаващ двадесет и пет хиляди долара за ремонтна дейност за тази година.

— Но това са само по около седемдесет долара на кула, сър! — запротестира инжинерът.

— Тъй ли? Казах ли им аз, че няма да приемете това — рече Мангизов. — Г-н Пони е инжинер с достойнство, така им казах. Той не би приел и пени под петдесет хиляди, това им казах!

Пони доби вид на приклещен в ъгъла.

— Наистина няма да помогне много, сър, дори и толкова да е. Ще мога да изкарам някоя друга бригада с ходещи кули, вярно, но повечето планински кули я карат на честна дума, както е…

— Ние разчитаме на теб, Джордж — каза му благо Мангизов.

— Добре де, струва ми се… Може ли да върнем Часа на Мъртвите, г-н Мангизов?

— Наистина бих искал да забравите този неприятен термин — сви устни Мангизов. — Изобщо не допринася за верния имидж.

— Съжалявам, сър — отвърна Пони. — Но се нуждаем от него.

Мангизов затропа с пръсти по масата.

— Искаш много от нас, Джордж, наистина много. В крайна сметка говорим възвръщаемост на вложенията. Бордът няма да ме посрещне добре ако…

— Мисля, че се налага да настоявам, г-н Мангизов — каза Пони, свел поглед в краката си.

— И какво ще дадеш в замяна? — попита Мангизов. — Бордът ще попита това. Те ще ми кажат: „Гепи, ние даваме на добрия стар Джордж всичко, което иска от нас, а какво ще получим в замяна?“

Забравил за миг, че му предлагат само четвърт от каквото беше поискал, добрият стар Джордж каза:

— Ами, бихме могли да позакърпим тук там и да вкараме в нещо като ред наистина разнебитените кули, особено 99-та и 201-ва… Ох, толкова много неща плачат за оправяне…

— Това би ли могло да ни даде, примерно, една година приемливо функциониране?

Г-н Пони мъжествено се пребори с постоянния страх на един инжинер да обещава каквото и да е, и успя да каже:

— Ами може, ако не загубим твърде много персонал и ако зимата не е много лоша, но разбира се винаги има…

Мангизов щракна с пръсти:

— Мътните да го вземат, Джордж, ти ме убеди! Ще кажа на Борда, че те подкрепям, а те ако ще да вървят по дяволите!

— Е, това е много мило от Ваша страна, сър, разбира се — смая се Пони. — Но ще е наистина само позамазване на дупките. Така ние не правим сериозно преустройство, а само си приготвяме нови проблеми за в бъдеще…

— След около година, Джордж, можеш да ни представиш каквито планове пожелаеш! — обеща му дружелюбно Мангизов. — Твоите способности и изобретателност ще са спасението на компанията! А сега, знам, че си зает човек и не бива да ти отнемам времето. Върви и извършвай чудеса на икономията, г-н Пони!

Г-н Пони излезе с несигурна стъпка, горд, смаян и ужасен.

— Ей че глупак — каза си Мангизов, протегна се и отвори долното чекмедже на бюрото си. Извади един мечи капан, с известни усилия го зареди и го остави посред пода зад гърба си. И извика:

— Игор!

— Да, шър — каза иззад гърба му Игор. Чу се щракване.

— Щрува ми се, че това е Ваше, шър — добави Игор като подаде на Мангизов сработилия капан. Мангизов погледна надолу. Краката на слугата му изглеждаха непокътнати.

— Как успя… — понечи да се изуми той.

— О, ние Игорите шме швикнали ш гошподари ш ижшледователски дух, шър — поясни печално Игор. — Един от моите патрони имаше навика да жащава ш гръб към яма ш побити копия, шър. О, как шамо ше шмяхме, шър.

— Какво стана?

— Един ден той жабрави и щъпи в ямата. Като щава дума жа шмях, шър.

Мангизов също се разсмя и се върна зад бюрото си. Допадаха му такива шеги.

— Игор, какво ще кажеш, аз побъркан ли съм? — попита той.

Игорите не би трябвало да лъжат работодателите си. Това беше част от Кодекса на Игорите. Игор намери спасение в строгата словесна правдивост:

— Не бих бил шпошобен да кажа това, шър — каза той.

— Трябва да съм побъркан, Игор. Ако не съм, значи всички останали са — заоткровеничи Мангизов. — Имам предвид, аз нали им показвам , какво им правя, нали им показвам, че картите ми са белязани, направо си им казвам какъв съм… а те само се ръгат един друг в ребрата, подхилват се и всеки от тях се мисли за голяма работа като върти бизнес с мен. И хвърлят ли, хвърлят пари в бездънната яма. Въобразяват си, че са хитри играчи, а ми се подлагат като агънца. Умирам си да им гледам израженията, когато си мислят, че са, видите ли, коварни .