Тери Пратчет - Пощоряване

— Наищина, шър — кажа Игор. Зачуди се, дали пък онази работа в новата болница още не е свободна. Братовчед му Игор вече работеше там и му каза, че било чудесно. Понякога имаше късмет да работи по цяла нощ! И ти даваха бяла престилка, купища гумени ръкавици за ядене и, най-хубавото от всичко, получаваше уважение .

— Това е толкова… елементарно — продължаваше Мангизов. — Вадиш пари от сгромолясването му, вадиш пари от възстановяването му, може дори и да извадиш малко пари от функционирането му, после го продаваш на себе си, когато пак рухне. Че то само наемите са цяло състояние. Би ли дал на Алфонс ядките му?

— Дванайсе и половина процента! Дванайсе и половина процента! — обади се какадуто, подскачайки възбудено на пръчката си.

— Ражбира ше, шър — отвърна Игор, извади една торба от джоба си и запристъпва предпазливо. Алфонс имаше клюн като стригачна ножица.

Или може би да се заеме с ветеринарство като другия му братовчед Игор, замисли се Игор. Това определено беше добра традиционна професия. Е, жалко за цялата публичност, възникнала, когато хамстерът строши колелото си и изяде крака на онзи човек преди да избяга, но това е то Прогрешът. Важното беше да се махнеш преди да пристигне тълпата. А щом като шефът ти почне да се фука каква голяма работа е, значи му е дошло времето.

— Надеждата е проклятието на човечеството, Игор — забеляза Мангизов и скръсти ръце зад главата си.

— Шигурно, шър — Игор се надяваше да избегне ужасния крив клюн.

— Тигърът не се надява да хване плячката си, нито пък газелата се надява да се спаси от лапите му. Те се движат , Игор. Само движението е от значение. Знаят само че трябва да бягат. И ето че сега аз трябва да бягам при онези мили хора от „Вестника“ и да разкажа на всички за нашето светло бъдеще. Ще приготвиш ли каретата?

— Ещещвено, шър. Ако ме ижвините жа момент, ще отида да ши вжема нов пръст.

Най-добре да се върна в планините, помисли си той, докато слизаше в мазето. Тамошните чудовища имаха поне приличието да изглеждат като такива.

Огньовете около руините на Пощата изпълваха нощта със светлина. Големите нямаха нужда от това, обаче строителите имаха. Олян беше сключил с тях добра сделка. В крайна сметка боговете си бяха казали думата. Нямаше да навреди на една фирма да свърже името си с такава сграда феникс.

В онази част, която все още беше изправена, подпряна или покрита с платнище, Пощенската Служба, сиреч хората, които бяха Пощенската Служба, работеше през нощта. В интерес на истината, не всички имаха какво да вършат, но те все пак бяха надошли тук да го вършат. Защото това беше една от онези нощи. Трябваше да си там, за да можеш по-късно да казваш: „… и аз бях там, през онази нощ…“

Олян съзнаваше, че трябва да намери време за сън, но и той трябваше да бъде тук, жив и бляскав. Беше… чудесно. Слушаха го, правеха разни неща за него, суетяха се около него, сякаш беше истински лидер, а не само един шарлатанин и шмекер.

А ги имаше и писмата. О, от писмата го заболя глава. Идваха все повече и повече и всичките бяха адресирани до него. Новината беше обиколила града. Нали го пишеше и във вестника! Боговете чуваха този човек!

… ще доставяме и на самите богове…

Е, той беше мъжът със златния костюм и крилатата шапка. Те бяха направили от един мошеник вестоносец на боговете и струпваха на осажденото му бюро всичките си страхове и надежди… вярно, с лоша пунктуация и с бледото безплатно пощенско мастило, оклепало хартията при трескавото писане.

— Те си мислят, че си ангел — каза г-ца Миличкова, която беше седнала от другата страна на бюрото за да му помогне със сортирането на жалките прошения. Не минаваше и половин час без г-н Помпа да му донесе нови.

— Добре, но аз не съм — тросна се той.

— Ти говориш на боговете и боговете те чуват — ухили му се г-ца Миличкова. — Те ти казаха къде е съкровището. Ей на това аз му викам религия. Между другото, ти откъде знаеше за парите?

— В никакви богове ли не вярваш?

— Разбира се, че не. Не и докато хора като Гепи Мангизов ходят под небето. Всичко което имаме, сме си ние. Та значи парите…?

— Не мога да ти кажа — каза Олян.

— Чете ли някои от писмата? — не спираше г-ца Миличкова. — Болни деца, умиращи съпруги…

— Някои искат просто мангизи — завърши припряно Олян, сякаш това можеше да подобри нещата.

— И кой ти е виновен за това, Тарикатчо? Ти си този, който може да измуфти пачки кинти от боговете!