Лоис Бюджолд - Сетаганда

Реакцията беше незабавна.

— Ти, долен малък… Не съм подтиквала Лура към смъртта. Ако някой е отговорен за нея, това си ти!

„Господи, дано не е така.“

— Може и да сте права, и ако сте, аз трябва да зная. Милейди, точно в момента в радиус от поне десет километра няма никой от сетаганданските служби, освен ако не решите да стоварите този мехур отгоре ми и да захвърлите тялото ми в близката канавка. Защо не? Защо ба Лура открадна Великия ключ? За свое собствено удоволствие ли? Да не би да има хоби да колекционира сетагандански имперски регалии?

— Вие сте отвратителен!

— Тогава на кого е искал да продаде стоката си?

— Не да я продава!

— Ха! Значи все пак знаете!

— Не точно… — Тя се поколеба. — Има някои тайни, които не мога да издам. Те принадлежат на Небесната господарка.

— На която служите.

— Да.

— Дори в смъртта.

— Да. — В гласа й се долови нотка гордост.

— И която ба Лура предаде. Дори в смъртта.

— Не! Не я е предал… Ние имахме несъгласия.

— Височайши несъгласия?

— Да.

— Между крадец и убийца?

— Не!

Със сигурност, но обвиненията определено я караха да говори. Значи изпитва вина. „Да, разкажи ми за вината си.“

— Вижте, ще се опитам да ви улесня. Аз ще започна. Двамата с Иван идвахме от бараярския кораб в совалка. Скачихме се на товарния док. Ба Лура, облечен в дрехите на служител от станцията и с лошо залепена изкуствена коса, влетя в совалката веднага щом вратата се отвори и посегна, както си помислихме, към оръжието си. Ние скочихме върху него и му отнехме невроразрушителя и това. — Майлс вдигна Великия ключ. — Ба се изтръгна от нас и избяга, а аз задържах това нещо, докато разбера какво представлява то. Следващия път, когато видях този ба, той лежеше в локва кръв на пода на погребалната зала. Това ми се стори, меко казано, обезпокоително. Сега е ваш ред. Казвате, че ба Лура го е откраднал вас. Кога открихте, че Великият ключ липсва?

— Открих, че не е на мястото си… същия ден.

— Колко време може да е изминало? Кога го видяхте за последен път?

— Сега не се използва всеки ден поради погребението на Небесната господарка. За последен път го видях, когато подреждах нейните регалии… два дни преди това.

— Значи има вероятност да е липсвал три дни преди да забележите. Кога изчезна ба Лура?

— Аз… не съм сигурна. Май беше предишната вечер.

— Това до известна степен променя нещата. Значи ба Лура е заминал с ключа най-рано предишната нощ. Ба могат ли свободно да влизат и излизат от Небесна градина?

— Напълно свободно.

— И се е върнал… кога?

— В нощта на вашето пристигане. Но не го видях. Оплака се, че не се чувствал добре. Можех да го принудя, но… не исках да проявявам толкова непристойно поведение.

„Естествено. Нали и двамата сте били вътре в играта.“

— Отидох да го видя на сутринта. Тогава научих всичко. Ба Лура се беше опитвал да занесе ключа на… някого, но попаднал на погрешен док.

— Тогава този някой е трябвало да пристигне със совалка? Значи този някой е чакал в кораб на орбита?

— Не съм казвала подобно нещо!

„Продължавай да я притискаш. Това действа.“ И въпреки това изпитваше лека вина, че тормози горката объркана стара дама, макар и може би за нейно добро. „Не се отказвай.“

— Значи ба се е натъкнал погрешно на нашата совалка. И какъв е краят на историята? Разкажете ми всичко точно!

— Ба Лура бил нападнат от бараярски войници, които откраднали Великия ключ.

— Колко са били на брой войниците?

— Шестима.

Очите на Майлс се разшириха.

— И после?

— Ба Лура ги молел да пощадят живота и достойнството му, но те се изсмели и го изхвърлили навън, след което отлетели.

Лъжи, лъжи и пак лъжи. И все пак… ба беше просто човешко същество. Всеки, затънал толкова много, би могъл да измисли подобна история, за да се изкара по-малко виновен.

— И какво точно сме казали?

— Оскърбили сте Небесната господарка. — В гласа й имаше гняв.

— И после?

— Ба се върнал вкъщи засрамен.

— Тогава… защо не се е обърнал към сетаганданските служби за сигурност, които да ни видят сметката и да върнат Великия ключ на мястото му?

Последва дълго мълчание.

— Ба не би могъл да стори това. Но си призна пред мен. И аз дойдох при вас. Да се… унижавам. И да ви умолявам да ми върнете… честта.

— Защо ба Лура не си е признал още същата вечер?

— Не зная!

— Значи докато вие се опитвахте да си върнете обратно изгубеното, той си е прерязал гърлото.

— От мъка и срам — тихо каза тя.