Лоис Бюджолд - Сетаганда

— Нима? Защо просто не е изчакал да види дали няма да ме убедите да ви върна ключа? Защо не го е направил в собствената си стая? Защо извади своя срам на показ пред цялото галактическо общество? Това не е ли поне малко необикновено? Ба Лура трябваше ли да участва по някакъв начин в церемонията по връчването на даровете?

— Да.

— А вие?

— Да…

— И сте повярвали на тази история?

— Да!

— Милейди, мисля че съвсем се объркахте. Нека ви разкажа какво се случи в совалката пред моите очи. Нямаше никакви шестима войници. Бяхме само аз, братовчед ми и пилотът. Нямаше разговори, молби и увещания, нито пък обиди към Небесната господарка. Ба Лура просто изскимтя и побягна. Дори не се опита да се бие сериозно. Всъщност едва го правеше. Не мислите ли, че е доста странно за ръкопашен двубой за нещо толкова важно, че да се наложи да пререже собственото си гърло на следващия ден заради загубата му? Че ние бяхме оставени да клатим в недоумение глави и да се чудим какво, по дяволите, е това странно нещо? Сега вече знаете, че един от нас — аз или ба Лура — лъже. Аз знам кой е лъжецът.

— Дайте ми Великия ключ — успя само да каже тя. — Той не е ваш.

— Но аз мисля, че ми е поставен капан. От някого, който явно се опитва да въвлече Бараяр във вътрешните… противоречия на Сетаганда. Защо? В какво се опитват да ме накиснат?

Мълчанието й може би означаваше, че за първи път през тези изпълнени с паника два дни в главата й се прокрадват и други мисли. Но… можеше и да не е така. Във всеки случай тя само повтори:

— Не е ваш!

Майлс въздъхна.

— Явно няма да стигнем до по-пълно съгласие, милейди. С радост ще ви върна вашата собственост. Но с оглед обстоятелствата бих желал да мога да се уверя на кого съм дал Великия ключ. Зад този мехур би могъл да се крие всеки. Леля ми Алис например. Или човек от сетаганданските тайни служби, или… кой знае. Ще ви го върна… лице в лице.

Той вдигна ръка. Ключът подканващо лежеше върху дланта му.

— Това ли е… последната ви цена?

— Да. Няма да искам нищо повече.

Това беше малък триумф. Щеше да види хоут-дама — нещо, с което Иван не би могъл да се похвали. Разкриването пред погледа на някакъв чужденец сигурно беше нечувано нарушаване на традициите, но по дяволите, Майлс си беше изпатил достатъчно и тя му дължеше това. Освен това беше абсолютно сериозен в намерението си да се увери у кого е попаднал Великият ключ. Хоут Райън Дегтиар, стопанката на Небесните ясли, определено не беше единствената участничка в играта.

— Добре възкликна тя. Бялата сфера стана прозрачна и изчезна.

— О — съвсем тихо произнесе Майлс.

Тя беше седнала в реещо се над земята кресло, облечена в блестяща бяла дреха, която започваше от шията й и се спускаше на безброй гънки надолу. Косата й, черна като абанос, се спускаше покрай раменете й, покрай скута й и се увиваше около краката й. Ако се изправеше, сигурно щеше да се влачи след нея като воал. Огромните й очи бяха толкова леденосини, че очите на лейди Гел приличаха на мътни локви в сравнение с тях. Кожата… Майлс почувства, че никога досега не е виждал подобна кожа — сякаш останалите хора имаха вместо кожа груби торби, колкото да не се разсипят вътрешностите им. Тази съвършено гладка и бяла повърхност… ръцете му неволно посегнаха да я докоснат, да я докоснат само веднъж и да умре. Устните й бяха топли и приличаха на изпълнени с кръв рози…

Колко възрастна беше? На двадесет? На четиридесет? Това беше жена хоут. Кой можеше да каже? А и кой се интересуваше от подобни неща? Хората от една стара и отдавна забравена религия бяха коленичили пред нейни изображения от сребро и злато. Майлс откри, че самият той стои на колене, без да знае как се е случило.

Сега разбираше защо се казва „летиш от любов“. Изпитваше същото гадене, подобно на гаденето при шеметното свободно падане, същата вълна от диво опиянение и радост. И осъзнаването, че следва неминуемият сблъсък с твърдата земя, след който не остава нищо. Благоговейно се приближи все така на колене, постави Великия ключ пред съвършените й крака, отдръпна се и зачака.

„Какъв късметлия съм.“

Тя се наведе и взе предмета с грациозната си ръка. Подържа известно време Великия ключ, след това извади от пазвата си дълъг гердан. На него се намираше медальон, украсен с огледално релефно изображение на птица. Златните линии на електронните контакти блестяха като филигран. Тя постави медальона на върха на пръчката. Не се случи нищо.