Лоис Бюджолд - Сетаганда

— Не разбирам много от изкуство — сподели Майлс с надеждата да поведе разговор в тази насока.

— Е, малцина разбират — усмихна се Йенаро, — но това не им пречи.

— Изглежда, вътре има доста техника. Антигравитация ли използвате, за да задвижите картината?

— Не, няма никаква антигравитация. Генераторите щяха да са огромни и да изразходват невероятно количество енергия. Техниците ми обясниха, че една и съща сила задвижва всичко и сменя цветовете на листата.

— Техниците? Мислех, че сам сте сглобили това нещо, със собствените си ръце.

Йенаро протегна длани — фини, с дълги пръсти и ги загледа, сякаш изненадан, че още стоят на китките му.

— Не, разбира се. Ръцете се наемат. Дизайнът е предизвикателството за интелекта.

— Не мога да се съглася с вас. Според скромния ми опит ръцете са изключително важни за интелекта. Ако не докоснете нещо, вие не го познавате истински.

— С вас определено може да се разговаря истински. Трябва да се срещнете с приятелите ми, стига графикът ви да ви го позволява. Организирам парти у дома. Мислите ли, че…

— Хм, може би… — Вечерта щеше да е свободна, тъй като формалностите по погребението продължаваха. Щеше да е много интересно да види как се държат гем-лордовете от собственото му поколение, когато са извън контрола на по-възрастните. Поглед в бъдещето на Сетаганда. — Да, защо не?

— Ще изпратя да ви вземат. О — Йенаро кимна към фонтана, — вече можем да продължим.

Майлс не откри особена разлика в гледката отвътре и отвън. Всъщност тя му се стори по-безинтересна, тъй като от по-близко разстояние илюзията за формите се губеше. Музиката обаче се чуваше по-ясно. И със смяната на цветовете прерастваше в кресчендо.

— Сега ще видите — със задоволство се обади Йенаро. Всичко беше така объркващо, че Майлс отначало не забеляза, че чувства нещо — горещина, пълзяща от скобите на краката му нагоре по кожата. Насили се да не реагира, но горещината се засилваше.

— Вижте това. — Йенаро продължаваше да говори с артистичен ентусиазъм. Пред очите на Майлс се завъртя цветна вихрушка. Усещаше как краката му са на път да се превърнат в късове печено месо.

Успя да сподави вика си до стон и едва не скочи във водата. Един Бог знае, можеше да получи токов удар. През секундите, необходими му да изскочи от лабиринта, металните скоби развиха температура, достатъчно висока да накара водата да заври. Майлс забрави всякакво чувство за достойнство, хвърли се на пода и вдигна крачолите на панталоните си. Допирът с метала изгори дланите му. Той изстена и опита отново. Очите му се напълниха със сълзи. Успя да свали обувките, отвори скобите, захвърли ги с трясък настрана и се сгърчи от внезапно обзелата го ужасна болка. Скобите бяха оставили ярко бели следи върху глезените, прасците и коленете му, а плътта около тях яростно червенееше.

Йенаро размахваше панически ръце и викаше за помощ. Майлс вдигна поглед и откри, че е заобиколен от петдесетина смаяни и объркани хора. Спря да се гърчи и стене и задиша тежко през зъби.

Иван и Воробьов си пробиваха път през тълпата от две различни посоки.

— Лорд Воркосиган! Какво се е случило?

— Добре съм — отговори Майлс. Изобщо не беше вярно, но не беше нито моментът, нито мястото да навлиза в подробности. Бързо дръпна крачолите на панталоните си надолу, за да прикрие изгарянията.

— Какво стана? — Йенаро беше изпаднал в ужас и подскачаше около него. — Нямах представа… Добре ли сте, лорд Воркосиган? О, Господи…

— Наистина, какво по дяволите… — Иван се беше навел над изстиващите протези.

Майлс обмисляше случилото се и възможните причини. Не беше антигравитационно устройство, което да е останало невидимо за всички и да е преминало незабелязано през охраната на посолството. Нещо невидимо с просто око? Ясно.

— Мисля, че е някакъв електрически ефект. Смяната на цветовете явно се задейства от слабо магнитно поле с променлива честота. Не представлява проблем за повечето хора. Но за мен беше като да ми пъхнат протезите в микровълнова печка. Впрочем… впрочем виждате.

Майлс се изправи и се усмихна. Много разтревожен, Иван вече беше вдигнал обувките и протезите му. Майлс го остави да ги носи. Точно в момента изобщо не желаеше да ги докосва. Залитна към Иван и тихо изпъшка.

— Разкарай ме оттук… — Целият трепереше. Иван кимна и се измъкна от тълпата превъзходно облечени мъже и жени, която вече беше започнала да се разпръсква.

Пред тях застана посланик Берно и се присъедини към извиненията на Йенаро.