Лоис Бюджолд - Сетаганда

— Днешната церемония ще бъде своего рода генерална репетиция за последната след десет дни — продължи Воробьов. — Ще присъстват всички — гем-лордове, хоут-лордове, галактици и така нататък. Сигурно ще има обичайните организационни забавяния. Цяла седмица водих мъчителни преговори, докато не уредя подходящи за ранговете ви места.

— Какви именно? — попита Майлс.

— Двамата ще бъдете поставени наравно с гем-лордовете от второ ниво. — Воробьов сви рамене. — Това беше максимумът, който успях да постигна.

Сред тълпата, макар и в първите й редици. Щеше да може да наблюдава, без да бие много на очи. Идеята не изглеждаше лоша. И тримата — Воробьов, Иван и той самият — носеха парадните сутрешни униформи на рода. Отличителните белези и украшения бяха извезани с черна коприна върху черните дрехи. Изглеждаха възможно най-официално, тъй като щеше да присъства и самият император. Майлс по принцип харесваше униформата на рода Воркосиган — както оригиналната, в която кафявото се съчетаваше със сребро, така и тази нейна елегантна версия, защото високите ботуши не само му позволяваха, а и го принуждаваха да не носи протезите. Но обуването на ботушите върху изгорените му крака тази сутрин беше… болезнено. Куцаше по-силно от обикновено, въпреки че се беше натъпкал с болкоуспокоителни. „Няма да забравя това, Йенаро.“

Кацнаха недалеч от южния вход. Площадката вече бе пълна с машини. Воробьов освободи шофьора.

— Няма ли да се движим с ескорт, милорд? — колебливо запита Майлс, докато наблюдаваше как леколетът се отдалечава и намести неудобната кутия от полиран клен, която носеше в ръцете си.

— Не от гледна точка на сигурността — поклати глава Воробьов. — Единствено сетаганданският император може да организира убийство на територията на Небесна градина. А ако иска да ви елиминира тук, не би ви помогнал и цял полк телохранители.

Неколцина много високи мъже в униформата на сетаганданската имперска стража ги провериха на входа, после ги насочиха към плъзгащите се платформи, оформени като отворени коли. Седалките бяха тапицирани с бяла коприна — траурният цвят на империята. Всяка делегация беше настанена с поклон от отделен слуга, облечен в бяло и сиво. Управлявани от роботи, машините потеглиха с умерена скорост на една педя височина над застланата с бял нефрит алея, която минаваше през огромна ботаническа градина. От време на време Майлс забелязваше покривите на отделни постройки, които се издигаха над дърветата. Всички сгради бяха ниски и уединени, с изключение на няколко сложно конструирани кули, издигащи се в центъра на магическия кръг на около три километра пред тях. Въпреки че навън беше слънчев пролетен ден, под купола времето беше настроено да бъде печално облачно и влажно, сякаш всеки момент щеше да завали.

Насочиха се към обширен павилион западно от централните кули, където бяха посрещнати от друг слуга. Бараярците се отправиха към вътрешността на сградата заедно с дузина други делегации. Майлс през цялото време се оглеждаше и се мъчеше да разпознае кои светове представляват те.

Да, онова там бяха марилаканците, водени от среброкосия Берно. Онези облечени в зелено хора сигурно бяха от Джаксън, делегацията от Аслънд — начело с държавния им глава — охраната се състоеше само от двама невъоръжени, и бетанската посланичка, облечена в пурпурно и черно. Всички те отиваха да отдадат почит на мъртвата, която приживе никога не би се срещнала лице в лице с тях. Всичко изглеждаше направо сюрреалистично. Майлс имаше чувството, че е попаднал във вълшебна страна и че когато следобед всичко приключи, отвън сигурно ще е изминало цяло столетие. Галактиците трябваше да спрат пред входа, за да сторят път на свитата на някой от сатрап-губернато-рите. Той имаше охрана от дузина гем-лордове, всички с изрисувани в оранжево, зелено и бяло лица.

Украсата вътре беше изненадващо проста и уредена с вкус. Живите цветя, различните растения и фонтаните сякаш бяха продължение на градината отвън. Коридорите бяха тихи, ехото не се отразяваше в стените и тавана и въпреки това всеки глас се чуваше абсолютно ясно. Около гостите се въртяха дворцови слуги, които предлагаха храна и напитки.

В отдалечения край на помещението се появиха две перленобели сфери. Майлс примигна. Това бе първата му среща с хоут-дамите.

Извън личните си помещения всички хоут-дами се криеха зад персонално силово поле, обикновено генерирано, както обясниха на Майлс, от носещо се над земята кресло. Полетата можеха да бъдат в най-различни цветове в зависимост от настроението и желанието на притежателките им, но днес поради случая всички щяха да са бели. Отвътре хоут-дамите можеха да виждат всичко, но самите те оставаха невидими. Никой не можеше да ги достигне или да пробие преградата със зашеметител, плазма, невроразрушител или метателни оръжия или експлозив. Наистина, силовите полета не позволяваха да се стреля и отвътре навън, но това едва ли влизаше в намеренията на хоут-дамите. Преградата сигурно можеше да се разруши наполовина от гравитационна имплозия, предположи Майлс, но енергийните генератори за лещите тежаха стотици килограми и това ги правеше изключително полеви оръжия.