Лоис Бюджолд - Цивилна кампания

Пим се пробва с една дискретна и в същото време съпричастна усмивка.

— Ние сме просто добри приятели — повтори Майлс. — Или поне ще станем такива.

— Да, милорд. Разбирам.

— Благодаря ти. — Майлс слезе от колата и добави през рамо, докато се отправяше към къщата: — Ела в кухнята, след като прибереш колата.

Екатерин стоеше в средата на празния, обрасъл с трева квадрат, и в главата й се блъскаха образи на градини.

— Ако се изкопае пръст от ей там — посочи тя — и се натрупа от онази страна, ще се получи достатъчен наклон за течаща вода. И една ниска стена там, за да се блокира шумът от улицата и да се засили ефектът. А алеята може да се вие надолу… — Тя се обърна към лорд Воркосиган, който я гледаше усмихнат, пъхнал ръце в джобовете на сивите си панталони. — Или бихте предпочели нещо по-геометрично?

— Моля? — примигна той.

— Въпрос на естетика.

— Аз, ъъ… естетиката не е сред силните ми страни. — Каза го с тон на съкрушена изповед, сякаш беше нещо, което допреди секунда не е и подозирал.

Ръцете й литнаха, очертавайки мисления проект, в опит да съживят градината от празния въздух.

— Какво искате — да се създаде илюзия за естествен терен, Бараяр преди да го докосне човешка ръка, водата във вид на камъни и поточе, парче от провинцията насред града… или нещо по-метафорично, с бараярски растения между линии, сиволизиращи човешкото присъствие — навярно от бетон. С вода и бетон могат да се направят чудесни неща.

— Кое е по-добро?

— Не става въпрос кое е по-добро. А какво се опитвате да кажете.

— Не съм го обмислял от политическата му страна. Смятах да бъде просто един подарък за столицата.

— Щом градината е ваша, хората ще търсят в нея политика, без значение дали вие сте вложили такова значение в нея, или не.

Ъгълчето на устните му потрепна.

— Ще трябва да помисля върху това. Но според вас може да се направи нещо с това място, нали?

— О, без съмнение. — Двете земни дървета, сякаш боднати в равния терен без никакъв предварителен замисъл, трябваше да се изкоренят. Кленът и без това беше заболял, но младият дъб изглеждаше здрав — навярно можеше да се премести. Тераформираният горен слой на почвата също трябваше да се запази. Ръцете я сърбяха сама да грабне мотиката. — Истинско чудо е, че такова място се е запазило непокътнато в центъра на Ворбар Султана. — От другата страна на улицата се издигаше десететажна сграда с търговски офиси. За щастие, беше от северната страна и не пречеше на светлината. Шумът на наземните коли долиташе на талази откъм натоварения булевард в горния край на терена, където тя мислено бе поставила ниската стена. На отсрещната стена вече се издигаше висок зид от сиви каменни блокове с метални зъбци отгоре. Стърчащите над него върхове на дърветата наполовина скриваха от погледа огромната къща, издигаща се в центъра на имението.

— Бих ви поканил да поседнете, докато обмислям въпроса, но от ИмпСи така и не сложиха пейки — не искаха разни хора да се мотаят около дома на регента. Може би ще е най-добре да скицирате двата проекта на комтаблото си и после да ми ги донесете да ги прегледам. Междувременно какво ще кажете да ви разведа из къщата? Мисля, че готвачката ми скоро ще е готова с обяда.

— О… добре… — Екатерин хвърли последен поглед на пленителните възможности зад гърба си и го последва към къщата.

Минаха напряко през тревата. Зад ъгъла на каменния зид, до централния вход на Дом Воркосиган, имаше бетонна будка, приютяваща охранител в непарадната зелена униформа на ИмпСи. Той вкара кода, отварящ желязната порта, и изчака малкият лорд ревизор и гостенката му да минат през нея, като кимна отсечено в отговор на небрежния поздрав на Воркосиган, а на Екатерин се усмихна любезно.

Мрачната каменна зидария на голямата къща се възправи пред тях — две основни крила от по четири етажа. Поне дузина прозорци им се въсеха отвисоко. Малкият полукръг на алеята се виеше около лъскавата зелена трева и свършваше под колонада, приютила резбована двойна врата с два високи тесни прозореца.

— Имението Воркосиган е на почти двеста години. Построено е от моя прапрапрадядо, седмия граф, в период на крайно необичаен за семейството ни просперитет, който приключил благодарение на, наред с други неща, построяването на замъка Воркосиган — осведоми я жизнерадостно лорд Воркосиган. — Построяването му е пенсионирало някаква прогнила семейна крепост в стария квартал Кервансарай, и то далеч не преждевременно, доколкото знам.