Лоис Бюджолд - Цивилна кампания

После Мама Кости мило ги подкани да си вървят по пътя и Воркосиган преведе Екатерин през объркваща поредица от официални салони, докато накрая не се озоваха обратно във вестибюла с черните и бели плочи.

— Това са стаите, в които приемаме гости — каза й той. — Вторият етаж е изцяло моя територия. — После със заразителен ентусиазъм я подкара нагоре по виещото се стълбище, за да й покаже стаите, обитавани навремето, както я увери, от прочутия генерал Пьотър и които сега обитаваше самият той. Постара се изрично да й обърне внимание на прекрасния изглед към задните градини, който се откриваше от прозорците на дневната му.

— Има още два етажа, плюс таванските стаи. А таванските стаи на Дом Воркосиган си заслужава да се видят. Бихте ли искали да им хвърлите едно око? Има ли нещо по-специално, което бихте искали да видите?

— Не знам — каза тя, с чувството, че всичко това й идва малко нанагорно. — Тук ли сте израснали? — Обходи с поглед дневната и се опита да си представи как малкият Майлс си играе в нея, както и да реши дали следва да е благодарна, задето се бе въздържал да й покаже и спалнята си, която се виждаше през отворената врата в дъното на стаята.

— Всъщност до петата ми година живеехме в императорския дворец с Грегор — отвърна той. — Родителите ми и дядо ми имаха известни, ъъ, несъгласия през първите години на Регентството, но после се сдобриха, а Грегор замина за подготвителната академия. Родителите ми се пренесоха тук. Заплюха си третия етаж, така както аз по-късно си заплюх втория. Привилегия на наследника. Няколко поколения в една къща могат да живеят нормално само ако къщата е много голяма. Дядо ми живя в тази стаи, докато почина, по онова време бях на седемнайсет. Имах стая на етажа на родителите си, само че в другото крило. Избрали я, защото Илян казал, че е най-защитена от обстрел откъм… ъъ, че има хубав изглед към градината. Бихте ли искали да… — Той се обърна, махна подканящо с ръка, хвърли й една усмивка и я поведе към горния етаж, където завиха зад един ъгъл и продължиха по дълъг коридор.

Стаята, в която влязоха, наистина имаше хубав изглед към градината, но всяка следа от малкия Майлс беше заличена. Понастоящем беше мебелирана като стая за гости и не се отличаваше с особена индивидуалност, с изключение на онази, придавана й от приказната атмосфера на самата къща.

— Колко време сте живели тук? — попита тя.

— До миналата зима, в интерес на истината. Пренесох се долу едва след като ме пенсионираха по здравословни причини. — Брадичката му подскочи в обичайния му нервен тик. — През десетте ми години работа за ИмпСи се прибирах толкова рядко у дома, че не ми е и хрумвало да се пренеса в някой от големите апартаменти.

— Поне сте си имали собствена баня. Тези къщи от времето на Изолацията понякога са… — Тя млъкна рязко. Вратата, която беше отворила, се оказа врата на дрешник. Другата до нея сигурно водеше към банята. Мекото осветление се включи автоматично.

Дрешникът беше пълен с униформи — старите военни униформи на лорд Воркосиган, ако се съдеше по размера им. В края на краищата, и да бе искал, не би могъл да се възползва от стандартните униформи. Имаше черни нарядни комплекти, непарадни и парадни имперски униформи в зелено, както и блестящи с великолепието си официални парадни униформи в червено и синьо. Редица ботуши се нижеше на пост по пода. И дрехите, и обувките бяха прибрани чисти, но миризмата на Майлс все още се усещаше в топлия, сух въздух на затвореното помещение, който галеше лицето й като милувка. Тя вдиша, зашеметена от военно-мъжкия аромат, който сякаш се плъзна от ноздрите директно в тялото й, заобикаляйки мозъка. Майлс пристъпи тревожно към нея, вперил поглед в лицето й. Добре подбраният аромат, който използваше и който беше усетила в хладния въздух на наземната му кола — мускусно-цитрусово ухание върху чисто мъжко тяло — внезапно се усили от близостта му.

За пръв път след смъртта на Тиен я връхлиташе вълна от спонтанна чувственост. „Ха, от години преди смъртта на Тиен.“ Беше смущаващо и в същото време странно успокоително. „Може би все пак съм жива и от шията надолу?“ Внезапно си даде сметка, че това също е спалня.

— Това какво е? — Успя да овладее гласа си, така че да не прозвучи прекалено пискливо, протегна ръка и извади една непозната сива униформа заедно със закачалката — тежка къса куртка с еполети, множество джобове и бяла ивица по края, плюс панталони в същия стил. Нашивките на ръкавите и множеството разноцветни значки, обозначаващи чина, не й говореха нищо, но определено бяха в изобилие. На пипане платът имаше онова особено качество, характерно за наистина скъпата военна екипировка.