Лоис Бюджолд - Цивилна кампания

Той помълча, после каза:

— В известен смисъл той се измъкна сам. Веднага щом влезе в орбитата на моята майка бетанка. Бетанците имат много стриктни и ясни убеждения относно родителските задължения към клонингите. Мисля, че му дойде като гръм от ясно небе. Знаел е, че има брат — факт, който буквално са му набивали в главата в продължение на години — но не е очаквал да си има работа с родители. И определено не е очаквал да си има работа с Корделия Воркосиган. Семейството ми го осинови, тази формулировка май е най-лесносмилаемата. Известно време прекара тук, на Бараяр, а миналата година майка го прати на колонията Бета със заръка да се запише в университет и да се лекува под надзора на бетанската ми баба.

— Това звучи добре — каза тя, доволна от щастливия край на причудливата история. По всичко личеше, че членовете на семейство Воркосиган отстояват своето.

— Хм, може би. Ако съдя по оскъдната информация, която баба благоволява да ми отпусне от време на време, изглежда, му е доста трудно. Разбирате ли, той си има една идея фикс — напълно разбираема, между другото — да бъде колкото се може по-различен от мен, така че никой повече да не ни бърка. Срещу което аз нямам нищо против, не ме разбирайте погрешно. Според мен е страхотна идея. Но… но можеше да си промени лицето или тялото, или да се натъпче с хормони на растежа, или да промени цвета на очите си, или да си изруси косата, или нещо друго, но… вместо това той реши да увеличи теглото си. При ръст като моя ефектът е направо страховит. Мисля, че на него това му харесва. Прави го нарочно. — Той впери замислено очи в чинията си. — Надявах се бетанската терапия да постигне нещо в това отношение, но явно не е станало.

Покривката в ъгъла на масата внезапно натежа и Екатерин се стресна — едно изпълнено с решимост черно-бяло коте се покатери на масата, прибра миниатюрните си нотки във възглавничките на лапите си и се отправи към чинията на Воркосиган. Той се усмихна разсеяно, взе две скариди от салатата си и ги сложи пред малкото зверче, което замърка и задъвка ентусиазирано.

— Котката на портиера непрекъснато има котенца — обясни той. — Отношението им към живота ме изпълва с възхищение, но пък изникват в най-непод… — Той вдигна похлупака на подноса и захлупи котето. Неустрашимото мъркане се усили — като някаква малка машинария, която сменя скоростите. — Десерт?

На сребърния поднос имаше поне осем вида пасти, така стряскащо красиви, че на Екатерин й се стори престъпление срещу естетиката да ги изяде преди да ги е увековечила поне на видеозапис за поколенията.

— О, Боже! — След дълга пауза тя посочи една паста с дебел слой сметана и захаросани плодове, които лъщяха като скъпоценни камъни. Воркосиган сложи пастата в чинийка и й я подаде през масата. Самият той също се загледа с копнеж в богатия асортимент, но не понечи да си вземе. „Изобщо не е дебел — помисли тя. — А когато се е преструвал на адмирал Нейсмит, сигурно е бил направо гърчав.“ Вкусът на пастата по нищо не отстъпваше на външния й вид и приносът на Екатерин към разговора за известно време секна. Воркосиган я наблюдаваше усмихнат, макар вкусотията да я поглъщаше тя.

Докато Екатерин остъргваше с вилицата последните молекули сметана от чинийката си, в коридора се чуха стъпки и мъжки гласове. Тя позна боботенето на Пим, който тъкмо казваше:

— Не, милорд води делови разговор с новия си парков дизайнер. Не мисля, че би искал да го прекъсват.

Отговори му провлачен баритон:

— Даа, даа, Пим. И аз не искам. Идвам по поръчка на майка ми, важно е.

Воркосиган се намръщи и измърмори някаква ругатня. Когато обаче посетителят се появи на прага на Жълтия салон, лицето на лорд Воркосиган излъчваше единствено спокойствие и невъзмутимост.

Мъжът, комуто Пим не бе успял да препречи пътя, се оказа млад офицер, висок и изключително красив капитан в непарадна зелена униформа. Имаше тъмна коса, засмени кафяви очи и ленива усмивка. Спря, колкото да се поклони шеговито на Воркосиган, и каза:

— Привет, о лорд ревизор братчеде. Божке, това, дето съзират очите ми, да не би да е обяд, сготвен от Мама Кости? Не ми казвай, че съм закъснял. Остана ли нещичко? Може ли да оближа трохите от чинията ти? — Влезе в стаята и погледът му забърса Екатерин. — Няма ли да ме представиш на своя парков дизайнер, Майлс?

Лорд Воркосиган каза, малко нещо през зъби:

— Мадам Ворсоасон, позволете да ви запозная с моя лекомислен братовчед капитан Иван Ворпатрил. Иване, запознай се с мадам Ворсоасон.