Лоис Бюджолд - Цивилна кампания

Вдигна ръка към длановата ключалка, но вратите се отвориха безшумно, преди да е докоснал разчитащото устройство. Вдигнал вежди, той се дръпна леко встрани и, с лека чупка в кръста, я покани да влезе.

Двама гвардейци в сребристокафявата униформа на Воркосиган стояха мирно от двете страни на входа към облицования с черни и бели каменни плочи вестибюл. Трети мъж в униформа — високият шофьор, с когото се беше запознала, когато Воркосиган мина да я вземе — тъкмо се отдръпваше от контролния панел на вратата. Той също застана мирно пред господаря си. Екатерин се стъписа. Когато се запозна с Воркосиган на Комар, не бе останала с впечатлението, че се придържа към старите ворски официалности чак до такава степен. Макар официалностите да не бяха съвсем официални всъщност — вместо изискваните от традицията безизразни физиономии, на лицата на гвардейците бяха изписани искрени и определено одобрителни усмивки.

— Благодаря, Пим — автоматично каза Майлс, после спря, вдигна вежди и добави: — Ти нали беше нощна смяна, Роик? Не трябва ли да си в леглото сега?

Най-едрият и най-млад от гвардейците се изпъна още повече и промърмори едно: „Милорд“.

— „Милорд“ не е отговор. „Милорд“ е начин да се измъкнеш от отговора — каза Воркосиган, по-скоро като констатация, отколкото като критика. Гвардеецът си позволи една несмела усмивка. Воркосиган въздъхна и му обърна гръб. — Мадам Ворсоасон, позволете да ви представя и останалите гвардейци на Воркосиган, преведени понастоящем на служба при мен — гвардеец Янковски, гвардеец Роик. Мадам Ворсоасон.

Тя кимна и двамата на свой ред й кимнаха и промърмориха: „Мадам Ворсоасон“ и „Удоволствието е мое, мадам“.

— Пим, кажи на Мама Кости, че сме тук. Благодаря ви, господа, вече сте свободни — добави Воркосиган, като незнайно защо наблегна точно на тази дума.

С още една доза зле прикрити усмивки, двамата се скриха в задния коридор. Гласът на Пим долетя от същата посока:

— Видяхте ли, какво ви казах… — По-нататъшните му разяснения, каквито и да бяха те, заглъхнаха нечленоразделно с разстоянието.

Воркосиган потри устни, възвърна си задължителната за един домакин сърдечност и отново се обърна към Екатерин.

— Искате ли да се разходим из къщата преди обяда? Мнозина я смятат за историческа забележителност.

Лично тя намираше идеята за фантастична, но не искаше да изглежда като някоя облещена туристка от дълбоката провинция.

— Не искам да ви притеснявам, лорд Воркосиган.

Устните му потрепнаха объркано, после отново се разтеглиха в познатата топла усмивка.

— Въобще не ме притеснявате. Всъщност ще ми е особено приятно. — Погледът му стана необичайно напрегнат.

Дали не му се искаше тя да се съгласи? Може би се гордееше с къщата си.

— В такъв случай благодаря. С удоволствие бих разгледала дома ви.

Явно това беше правилният отговор. Жизнерадостното му настроение моментално се върна и той я поведе вляво от вестибюла. Второ, по-малко преддверие водеше към прекрасна библиотека, простираща се по цялата дължина в дъното на крилото — наложи й се да пъхне ръце дълбоко в джобовете на болерото си, толко силно бе желанието й да грабне първата попаднала й от стотиците стари, печатани на хартия книги с кожени подвързии, които се редяха от пода до тавана по стените на стаята. През стъклена врата в дъното на библиотеката излязоха в градина, където усилията на няколко поколения домашна прислуга не бяха оставили почти никакво пространство за подобрения. Помисли си, че сигурно би могла да зарови ръката си до лакътя в почвата на лехите с многогодишните растения. Явно решил да не пропуска нищо, той я поведе към другото крило и надолу към огромна изба, съхраняваща виното, произведено в множеството лозя, собственост на семейството. Минаха през подземния гараж. Там беше лъщящата бронирана наземна кола, както и един лъскав червен скутер, паркиран в ъгъла.

— Ваш ли е? — заинтригувано попита Екатерин.

Отговорът му беше необичайно лаконичен:

— Да. Но вече рядко летя с него.

„О, вярно! Пристъпите му.“ Идеше й сама да се срита. От страх, че някой нескопосан опит да се извини може само да влоши нещата, тя замълча и го последва през огромния кухненски комплекс. Там Воркосиган я запозна със знаменитата си готвачка, пълната Мама Кости, която се усмихна широко на Екатерин и набързо осуети опита на господаря си да опита къкрещия на печката обяд. Мама Кости даде ясно да се разбере, че просторното й царство се използва крайно недостатъчно — но колко ли пък може да изяде един дребен мъж, в края на краищата? Би трябвало по-често да си води компания, надявам се скоро пак да дойдете, и често, мадам Ворсоасон.