Лоис Бюджолд - Цивилна кампания

Скоро стана ясно, че интересът на Ники е насочен повече към храната, отколкото към госта на майка му — отказа ласкателната за дете на неговите години покана да пие чай с възрастните и с позволение на професорката, награби няколко курабийки и изтича обратно в къщата, явно да възобнови заниманието, от което го бяха откъснали, каквото и да беше то. Майлс се опита да си спомни на колко години е бил, когато бе престанал да възприема приятелите на собствените си родители като част от мебелировката. Е, с изключение на военните от полка на баща му, разбира се, които винаги бяха приковавали вниманието му. Но пък Майлс си беше луд по военните работи още откакто ходеше прав под масата. Ники беше луд по скоковите кораби и навярно би светнал в присъствието на пилот. Може пък Майлс да успееше да осигури някой пилот за радост на Ники. Някой щастливо женен пилот, поправи се веднага той.

Беше заложил стръвта си на масата и Екатерин я беше захапала — време беше да се оттегли, докато все още печелеше. Но пък знаеше със сигурност, че тя вече е отклонила едно преждевременно предложение за женитба от съвършено неочакван източник. Дали и някой от изобилстващите ворски ергени във Ворбар Султана вече не я беше открил? Столицата бъкаше от млади офицери, издигащи се бюрократи, агресивни предприемачи, мъже с амбиция, богатство и сан, привлечени към сърцето на империята, в съотношение почти пет към три спрямо сестрите си. Родителите от предишното поколение бяха отишли твърде далеч в използването на галактическата технология за предварителен избор на пола, водени от глупавия си стремеж да си осигурят наследници от мъжки пол, и същите тези синове, към които така ентусиазирано се бяха стремили — младите мъже от поколението на Майлс, — бяха наследили така оформилата се каша от несъответствие в съотношенията. На което и официално събиране да отидеше човек във Ворбар Султана напоследък, направо можеше да подуши проклетия тестостерон във въздуха, изпарен, без съмнение, с помощта на алкохола.

— Ами, ъъ… имахте ли и други посетители вече, Екатерин?

— Пристигнах едва преди седмица.

Това не беше нито „да“, нито „не“.

— Аз пък си помислих, че вече сте вдигнали ергените по тревога. — Чакай, не беше имал намерение да го изрича на глас…

— Това — тя махна към черната си рокля — със сигурност ще ги държи настрана. Стига да имат и най-малкото чувство за благоприличие.

— Не съм толкова сигурен. Общественият живот в момента е доста интензивен.

Тя поклати глава и се усмихна вяло.

— За мен това е без значение. Минах през едно десетилетие на… семеен живот. Нямам желание да повтарям експеримента. Другите жени да се занимават с ергените, отстъпвам им и моя дял. — Решимостта, изписана на лицето й, беше подсилена и от нехарактерна за нея студенина в гласа. — Това е грешка, която няма да повторя. Никога няма да се омъжа пак.

Майлс овладя спазъма, обхванал мускулите му, и дори успя да изпише върху лицето си една съпричастна, подходяща за случая усмивка. „Ние сме просто приятели. Не ти се натрапвам, не, не. Не е нужно да вдигате защитни стени, милейди, поне за мен.“

Нямаше начин да задвижи нещата по-бързо — увеличеше ли натиска, само щеше да прецака всичко. Принуден да се задоволи с еднодневния си напредък, Майлс изпи чая си, размени още няколко учтиви реплики с двете жени и си тръгна.

Пим побърза да отвори вратата на колата, докато Майлс слизаше по стълбите, взимайки последните три стъпала на един скок. Тръсна се на мястото си, а когато Пим се настани на седалката зад волана и затвори купола, махна с ръка.

— Вкъщи, Пим.

Пим изкара внимателно колата на улицата и кротко попита:

— Добре мина, нали, милорд?

— Точно както го бях планирал. Утре ще дойде на обяд в Дом Воркосиган. Веднага щом се приберем, искам да се обадиш на онази градинарска фирма — довечера да пратят свои хора да пооправят градината колкото могат. И говори със… не, аз ще говоря с Мама Кости. Обядът трябва да е… изискан, точно така. Иван винаги е твърдял, че жените обичат храната. Но да не е твърде тежка. Вино… чудя се дали пие вино през деня? Все пак ще й предложа. Нещо от имението. И чай, ако не иска вино — знам, че обича чай. И се обади на онази фирма за почистване, да махнат всичките калъфи от мебелите на първия етаж… от всички мебели, на всички етажи. Искам да я разведа из къщата, докато още не е осъзнала, че… Не, чакай. Чудя се… ако къщата е нагоре с краката, типично по ергенски, може да й дожалее за мен. Може бе ще е по-добре да разхвърлям още малко: мръсни чаши, натрупани на стратегически места, обелки от плодове тук-там под диваните — един вид мълчалив зов „Помогни ни! Нанеси се и вкарай горкия човечец в правия път“… или пък ще вземе да се уплаши? Ти как мислиш, Пим?