Лоис Бюджолд - Цивилна кампания

И щеше да й се налага да идва в Дом Воркосиган всеки божи ден и да се консултира често с господаря на дома. А когато шокът от смъртта на съпруга й отшумеше и тя се почувстваше готова да свали официалния траур, при което всички ворски ергени в столицата щяха да дотърчат да търкат стъпалата пред вратата й, Майлс вече щеше да е сложил печата си върху симпатиите й и щеше да е в състояние да се пребори и с най-бляскавата конкуренция. Беше твърде рано, повече от твърде рано, да натрапва ухажването си на наранените й чувства, и това му беше съвсем ясно, макар че от тази тактика сърцето му надаваше възмутен вой. Но едно делово партньорство можеше като нищо да се промъкне покрай защитните и бариери…

Веждите й бяха литнали нагоре, а пръстът й докосваше неуверено изящните, бледи устни, по които нямаше и следа от червило.

— Точно за такова нещо ми се иска да се изуча. Но все още не знам как се прави.

— Ще се учите в движение — моментално реагира Майлс. — Чиракуване. Теорията на практика. Все трябва да започнете с нещо. Колкото по-скоро, толкова по-добре, а по-скоро от това няма къде.

— А ако направи някоя ужасна грешка?

— Лично аз го виждам като проект в движение. Останал съм с впечатлението, че хората, които се интересуват сериозно от такива неща, непрекъснато променят градините си. Предполагам, че им става скучно да гледат все едно и също. Ако впоследствие ви хрумне по-добра идея, винаги можете да промените проекта. Така нещата ще станат по-разнообразни.

— Не искам да ви пилея парите.

Ако някога станеше лейди Воркосиган, щеше да се наложи да преодолее този си предразсъдък, твърдо реши Майлс.

— Не е нужно да решавате веднага — измърка той и се изкашля да прочисти гърлото си. „По-полека с този тон, момче. Водиш делови разговор.“ — Защо не дойдете утре в Дом Воркосиган? Ще разгледате терена на място и ще видите какви идеи ще ви хрумнат. Човек трудно може да се ориентира на хартия. След това може да обядваме и да поговорим за евентуалните проблеми и възможности. Звучи логично, нали?

Тя примигна.

— Да, много. — Ръката й се плъзна любопитно към скицата.

— По кое време да дойда да ви взема?

— Когато на вас ви е удобно, лорд Воркосиган. О, всъщност не е точно така. Ако дойдете след дванайсет, вуйна ще се е върнала от сутрешните си занятия и Ники ще може да остане при нея.

— Чудесно! — Да, колкото и да харесваше сина на Екатерин, можеше да мине и без помощта на едно палаво деветгодишно момче в деликатния танц, който беше подхванал. — Нека бъде дванайсет тогава. Смятайте го за решено. — И с малко закъснение добави: — На Ники харесва ли му Ворбар Султана?

— Харесва стаята си, къщата също. Мисля, че доста ще му доскучае, ако трябва да изчака началото на учебната година, за да се запознае с деца на своята възраст.

Май нямаше как да остави Николай Ворсоасон вън от уравнението.

— Да разбирам ли в такъв случай, че ретрогените са свършили работа и вече няма опасност да развие симптомите на дистрофията на Ворзон?

Усмивка на дълбока майчина радост смекчи чертите й.

— Точно така. Толкова съм щастлива… Лекарите в тукашната клиника казаха, че ретрогените са се прихванали чудесно на клетъчно ниво. Оттук нататък би трябвало да се развива така, сякаш въобще не е наследявал мутацията от баща си. — Тя го погледна в очите. — Имах чувството, че са ми вдигнали петототинкилограмова тежест от плещите. Направо можех да полетя.

„И така трябва.“

В този момент се появи и самият Ники, понесъл важно-важно чиния с курабийки и следван от професорката, натоварена с поднос за чай. Майлс и Екатерин побързаха да разчистят масата.

— Здравей, Ники — каза Майлс.

— Здрасти, лорд Воркосиган. Онази наземна кола отпред ваша ли е?

— Да.

— Голяма таратайка. — Наблюдението беше изказано без сянка от пренебрежение, по-скоро като изтъкване на интересен факт.

— Знам. Реликва е от времето, когато баща ми беше регент. Всъщност е бронирана и има страхотно ускорение.

— Сериозно? — Интересът на Ники хвръкна до небето. — Някога стреляли ли са по нея?

— Не, точно тази кола май не е имала честта, не.

Когато за последен път беше видял Ники, лицето му изглеждаше бледо и вкаменено от съсредоточение — носеше свещта, с която щеше да запали погребалното приношение на баща си, и явно бе твърдо решен да изпълни както трябва своята част от церемонията. Сега изглеждаше значително по-добре, кафявите му очи шареха, а лицето му отново беше оживено. Професорката седна и наля чай, после разговорът се насочи към по-общи теми.