Лоис Бюджолд - Цивилна кампания

Нито професор Вортис, нито съпругата му — също професор — бяха сметнали за нужно да променят удобния си начин на живот само защото пенсионираният инженер е бил овластен със страховитите правомощия на Императорски глас. Госпожа професор доктор Вортис и досега ходеше пеша до университета и продължаваше да преподава на студентите. „Хич не ми е притрябвало, Майлс“ — беше възкликнала веднъж, когато той бе изказал на глас удивлението си, че пропускат възможността да блеснат в обществото. „Как си представяш да преместим всички тези книги?“ Да не споменаваме лабораторията и работилницата, които заемаха цялото мазе.

Тази им жизнерадостна инерция се оказа неочаквано удобна, когато поканиха наскоро овдовялата си племенница и малкия й син да останат при тях, докато младата жена завърши образованието си. „Има предостатъчно място — бодро беше заявил професорът с бумтящия си глас. — Горният етаж изглежда толкова празен, откакто децата се изнесоха.“ „И е толкова близо до университета“ — беше побързала да добави професорката. „На няма и шест километра от къщи!“ — беше възликувал Майлс наум, докато на глас мърмореше нещо учтиво в подкрепа на предложението. И ето че Екатерин Найл Ворвейн Ворсоасон беше пристигнала. „Тя е тук, тук е!“ Дали и в момента не го гледаше, застанала в сянка зад някой от високите прозорци на горния етаж?

Майлс сведе тревожен поглед към твърде малката височина на собственото си тяло. Дори джуджешкият му ръст да я притесняваше, поне досега не го беше показала с нищо. Дотук добре. Следваха аспектите от външността му, които беше в състояние да контролира — нямаше лекета от храна по семплата му сива туника, нито злощастни парчета улична кал, залепнали за лъснатите му ботуши. Хвърли поглед към разкривеното си отражение в задния купол на колата. Изпъкналото стъкло разширяваше стегнатото му, пък макар и малко прегърбено тяло, и така приличаше на възпълния си брат-клонинг Марк — сравнение, което побърза да отхвърли възмутено. Слава богу, Марк не беше тук. Разтегли устни в пробна усмивка, един вид упражнение. Отражението й в купола на колата се оказа разкривено и отблъскващо. Е, поне косата му не стърчеше.

— Много добре си изглеждате, милорд — обади се окуражително Пим.

Майлс усети как се изчервява и бързо се дръпна от отражението си. Запази самообладание колкото да вземе букета и навитата на руло тънка хартия, която му подаде Пим, с изражение, или поне така се надяваше, което бе поносимо лишено от силни емоции. После се обърна към няколкото стъпала пред вратата и си пое дълбоко дъх.

След около минута Пим се обади услужливо иззад гърба му:

— Искате ли да взема едното?

— Не, благодаря.

Майлс изкачи някак стъпалата, изви с мъка един от пръстите си, без да изпуска нещата, които носеше, и натисна звънеца. Пим извади едно четящо устройство и доволно се облегна на седалката — щеше да чака на разположение на господаря си.

Отвътре се чуха стъпки, вратата се отвори широко и Майлс видя усмихнатото розово лице на професорката. Сивата й коса беше навита на тила в обичайната прическа. Беше облечена с тъмнорозова рокля и светлорозово болеро с избродирани по него зелени лози, както се носеха жените в областта, където беше родена. Това донякъде официално ворско облекло, навеждащо на мисълта, че професорката или излиза, или току-що се е прибрала, беше в несъответствие с меките й пантофи.

— Здравей, Майлс. Боже, ама и ти не си губиш времето.

— Професорке. — Майлс пречупи кръст в лек поклон и й върна усмивката. — Тя тук ли е? Вкъщи ли е? Добре ли е? Ти каза, че моментът е удобен. Не съм подранил, нали? Мислех, че ще закъснея. Движението беше ужасно. И ти ще си с нас, нали? Виж какво донесох. Дали ще ги хареса, как мислиш? — Червените цветя погъделичкаха носа му, когато ги вирна, за да демонстрира подаръка си, като продължаваше да стиска навитата хартия, която беше склонна да се развива и изплъзва всеки път, щом я отпуснеше малко.

— Влизай, влизай, всичко е тип-топ. Тук е, добре е, а цветята са много хубави… — Професорката спаси букета и подбутна Майлс към коридора, като решително затвори входната врата с крак. След пролетното слънце навън къщата му се стори тъмна и хладна, усещаше се лек аромат на восък и стари книги, всичко това с добавката на отлежал академичен прах.

— Изглеждаше доста бледа и уморена на погребението на Тиен, заобиколена от всичките онези роднини. Така и не можах да поговоря с тях, разменихме само по няколко думи. — „Моите съболезнования“ и „Благодаря“, ако трябваше да бъде точен. Не че беше умирал от желание да си говори надълго и широко със семейството на покойния Тиен Ворсоасон.

Читать дальше