Лоис Бюджолд - Омайване

— Не. Не точно. Получил треска на дробовете и умрял след четири дни. — Всъщност бе умрял, дарявайки смъртта си. Двамата му другари, които се бяха опитали да го откарат до лагера, го бяха заварили сгърчен над ножа му. Даг така и не бе успял да разбере дали е взел това решение съзнателно, или в състояние на делириум. Все пак ножът бе стигнал до него и той го бе използвал срещу една злина преди три години, близо до Кет Лик.

— О, да, треската е лошо нещо — отвърна Трил със съчувствие. — Една от лелите на Сорел почина миналата зима. Моите съболезнования.

— Беше преди единадесет години — сви рамене Даг.

— Бяхте ли близки?

— Не особено. Като бях малък, него все го нямаше, а после и аз заминах. Бях по-близък с баща му. Дядо имаше болно коляно, също като Нати, и си стоеше в лагера, помагаше в отглеждането ми. Ако бях загубил крак вместо ръка, сигурно и аз щях да правя същото за децата на брат ми. — „Или вече щях да съм дарил смъртта си“. — Има ли… едноръки фермери?

— О, да. Случват се злополуки. Но хората се справят. Познавах един мъж с дървен крак. Но никога не бях чувала за приспособление като твоето.

Майката на Фаун вече свикваше с присъствието му и не подскачаше при всяко негово движение. Даг предполагаше, че по-лесно ще убеди диво животно да се храни от ръката му, отколкото да спечели симпатиите на семейството. Но все пак имаше прогрес. Чудеше се дали не трябваше да започне с бащата на Фаун вместо с майка й. Всъщност нямаше значение, така или иначе трябваше да очарова всички, ако искаше да постигне успех.

Останалите се появиха скоро. Фаун носеше две ведра на кобилица и миришеше на крави. Тълпата, в която тази вечер липсваше Кловър, се настани на масата и се зае с щедрите порции боб с шунка, царевичен хляб, бисквити, сладка, сайдер и мляко. За известно време нямаше разговори. Даг не обръщаше внимание на това как го гледат, докато се бореше с бисквитите с прибора си за хранене. Доколкото бе проумял, Трил бе доволна, че ги е харесал. Поне нямаше нужда да се преструва, макар да бе готов да го направи.

— Къде ходи, докато доях? — попита го Фаун.

— Слязох до реката и се поразходих. С радост ви казвам, че наоколо няма следи от злина, макар че не съм и очаквал. Тази местност се патрулира често.

— Наистина ли? Никога не съм виждала патрули наоколо.

— Прекосяваме населените местности през нощта, за да не безпокоим хората. Няма как да ни забележиш.

Татко Блуфийлд го погледна любопитно. Може би през годините не всички патрули бяха минали незабелязано.

— Някога минавал ли си през Уест Блу? — попита Фаун.

— Напоследък не. Когато започвах, на петнадесет години, обикаляхме доста по тези земи и може да съм минавал. Вече не си спомням.

— Може да сме се разминавали, без да знаем.

— А, не. Не и тогава. Когато станах на двадесет, ме пратиха в лагер близо до Фармър Флатс и започнах първата си обиколка около езерото. Нямаше ме осемнадесет години.

— О!

— След това съм обикалял тази провинция, но не съм минавал оттук. Все пак територията не е малка.

Баща й се облегна и го изгледа внимателно.

— Колко си стар, Езерняко? Предполагам, че си доста по-възрастен от Фаун.

— Правилно предполагаш.

Мъжът продължи да го гледа. Дрънченето на вилиците и чиниите намаля.

Сега ли му беше времето? Рано или късно трябваше да го каже. Даг прочисти гърлото си, за да не звучи твърде силно или твърде пискливо.

— Петдесет и пет.

Фаун се задави със сайдера. Трябваше да я погледне и да изчака да отпие. Сега не можеше да я потупа по гърба. Все пак тя се оправи бързо.

— Извинявам се. Влезе ми в кривото гърло. — Тя го изгледа малко разтревожено. Даг се надяваше, че не е с ужас.

— Татко е на петдесет и три.

Това беше малко лошо, но щяха да го превъзмогнат.

— Изглеждаш на четиридесет — обади се Трил.

— Фаун — продължи мрачно баща й — е на осемнадесет.

Фаун бе затаила дъх.

Даг се помъчи да не се усмихне. Беше му трудно, след като тя едва сдържаше емоциите си.

— Наистина ли? Каза ми, че е на двадесет. Макар че от моята позиция разликата не е кой знае каква.

Тя отпусна тъжно рамене. Но погледите им се срещнаха и тя за малко щеше да се засмее.

— Тя има навика да послъгва. Опитах се да я оправя с бой. Май трябваше да я бия повечко.

„Или по-малко“.

— Семейството ми е много дълголетно — заговори Даг. — Дядо ми беше много жизнен до края. Почина на повече от сто години. — Всъщност сто двадесет и шест, но нямаше нужда да доразбунва масата. Братята отново го гледаха с тревога. — Например, ако с Фаун се оженим, ще остареем приблизително заедно. Стига да няма злополуки или тежки болести.