Лоис Бюджолд - Преобразяване

Ход лежеше на земята по гръб, гърчеше се от болка, стиснал крака си, и не спираше да се дере. Лицето му бе цялото червено, обсипано с капчици студена пот. Нищо чудно. Сякаш като по чудо, подкованото копито на Копърхед бе попаднало в дясната капачка на момчето и бе раздробило костта. Злините да го вземат дано!

— Какво е станало? — ахна Танър.

— Конят го ритна, понеже искаше да краде храна от дисагите — каза сухо Даг. Фаун го погледна остро. „Значи си знаел?“ Очевидно щяха да обсъждат случката по-късно. Даг тръгна към момчето.

Побелелият едър Мейп му препречи пътя.

— Да не си посмял да го пипнеш, Езерняко!

Уит и Танър коленичиха до Ход и напразно се опитаха да го успокоят; момчето удряше земята с юмруци и виеше от болка.

Даг погледна Мейп и каза:

— Имам опит с подобни рани.

— Пусни го — извика Фаун в същия миг, в който се обади и Уит:

— Даг, помагай.

Макар и с нежелание, Мейп отстъпи.

— Фаун, наклади огън, за да ни е топло и да виждаме по-добре — нареди остро Даг. — Ще ни трябва и топлина, и светлина.

Тя се зае със задачата, без да каже и дума. Даг коленичи до Ход и протегна и двете си ръце — и здравата, и призрачната — към коляното му. „Отсъстващи богове, изобщо не би трябвало да опитвам.“ Опипа бързо същността му, за да спре вътрешния кръвоизлив — плътта вече бе издула панталона на Ход в опит да притисне пламналите от болка нерви. Дясното коляно на Даг изтръпна от споделената болка, но той стисна зъби и се опита да не обръща внимание на споделената агония. Ход престана да вие и просто го зяпна ококорен.

След няколко минути, които на всички се сториха безкрайно дълги, мъжете сложиха Ход на едно одеяло, свалиха му панталоните, въпреки че той се опита да им попречи и заплака отново — този път Даг не бе сигурен дали от болка, или от срам. Нямаше долни гащи и Танър метна върху слабините му още едно одеяло. Четирите фенера от каруците и огънят, подкладен от Фаун, хвърляха светлина върху грозно разкъсаната плът. Частици кост бяха пробили кожата. Ход трепереше и се стараеше да не мърда — всяко движение можеше да причини нови поражения.

— Можеш ли да направиш нещо, Езерняко? — попита Танър.

— Разбира се, че може! — увери го убедено Уит. — Виждал съм го да възстановява счупено стъкло!

— Лоша работа — обади се Даг. — Капачката е раздробена на пет-шест парчета, а едното сухожилие е почти напълно разкъсано. Трябва му много повече от шина и почивка. — „Не би трябвало дори да си помислям, след като няма друг лечител, който да ме насочва. Има си причина да работят по двама.“ До най-близкия лагер на Езерняци имаше четирийсет мили и още толкова до лагера Пърл Рифъл. Общо осемдесет мили. Дори Копърхед нямаше да се справи, а пък лечителят едва ли щеше да дойде заради ранен фермер — това щеше да е наистина нечувано.

— Крака ми ли ще отреже? — хлипаше Ход. — Не му давайте да ме реже! Няма да мога да работя, никой няма да ми дава пари, не мога да се върна, Хопър ще ме пребие пак, ако се върна…

Хопър ли? Братът по шатра на Ход — не, зет му, поправи се Даг. И това ми било „брат“.

— Боли — писна отново Ход. Никой не се съмняваше в думите му.

— Даг? — обади се колебливо Фаун. — Нищо ли не можеш да направиш? — Кимна едва забележимо към лявата му ръка. — Нещо със същността?

Малко подсилване нямаше да свърши работа в случая, а и момчето никак не бе допаднало на Даг, единствено отсъстващите богове знаеха защо, така че достъпът му до тялото и същността му не бяха свободни. Преглътна с усилие.

— Ще пробвам.

Седна с кръстосани крака до дясното коляно на Ход, изпъна гръб, след това се наведе. Танър и Мейп, коленичили от двете страни на момчето, го наблюдаваха със страх.

— Здраво ли да го държим? — попита Танър. — Да му дадем ли да захапе нещо? Каиш например?

„Това да не ви е кървава фермерска ампутация!“ Даг поклати глава.

— Не се прави така. — Ако изобщо можеше да направи нещо. Вдигна дясната си ръка, след нея и лявата. Безполезната кука неочаквано го подразни, така че той разкопча приставката и я остави настрани. Опита отново. Постави дясната ръка над левия чукан. „Хайде, проклето призрачно чудо, покажи се!“ Ход хлипаше и го гледаше ужасено. Страхът му се носеше към Даг на горещи вълни. „Трябва да се отворя към това неприятно създание.“ Пое си дъх веднъж, втори път, трети. Ход задиша по-спокойно, докато Даг се задъхваше. Накрая гърдите им започнаха да се повдигат в синхрон. Дясната ръка над лявата, приглажда, приласкава… след това призрачната ръка се появи, невидима проекция на същността, спусна се покрай кожата на Ход и се насочи към разкъсаната плът и наранените нишки на същността.