Лоис Бюджолд - Преобразяване

Когато Фаун най-сетне легна до него, Даг я притисна до себе си като някой от горещите камъни, които тя използваше, когато имаше болки. Оказа се, че помага.

На сутринта преместиха Ход с постелята му в каруцата на Мейп и Уит зае мястото му. Фаун се настани при Танър. Даг премести седлото, багажа и одеялата във втората каруца и продължи да лежи. Копърхед, неестествено притихнал, чаткаше с копита след каруцата. Фаун предположи, че съпругът й е направил нещо със същността му. Даг сякаш дремеше на слънцето, но истината бе, че не спи. Фаун си припомни силната умора, която го бе притиснала след Грийнспринг. Кочияшите от Гласфордж дори не се замисляха, но Уит, запознат с огромната енергия на Даг, от време на време се обръщаше през рамо, докато каруците трополяха по пътя.

Когато спираха, Уит помагаше с грижите за Ход. Момчето продължаваше да мълчи, но погледът му следеше Даг, все едно беше омагьосано. Танър и Мейп се отнасяха по-мило с него, което го объркваше още повече, сякаш му бяха подготвили капан, в който да се хване.

Даг бе мълчалив през целия ден. Нощуваха в един обор, в който някакви фермери настаняваха пътниците и животните им — хотел нямаше, но поне бе топло и нямаше да спят на земята като миналата нощ. На следващата сутрин Фаун с облекчение забеляза, че Даг се чувства достатъчно добре, за да язди Копърхед през последния ден от пътуването.

По обед, докато изкачваха един висок полегат хълм, Даг доближи Копърхед до каруцата и нареди на Фаун:

— Качвай се.

На устните му играеше хитрата усмивка, която издаваше, че е намислил някаква изненада, така че тя се изправи на капрата, запази равновесие и прехвърли крак зад Даг. Щом го хвана през кръста, той пришпори Копърхед и конят се спусна напред. На върха Даг й помогна да слезе и скочи след нея. Стисна я за ръката и я поведе още няколко крачки напред.

Пред тях се бе ширнала долината на Грейс, обляна от златисто-синкава есенна светлина. Реката, изглежда, бе облякла празнична премяна, защото бреговете й искряха в алено и пурпурно, ослепително жълто и наситено кафяво. Водата отразяваше небесната синева, освен на местата, където се отдръпваше над плитчините, които бяха също като бродерии по рокля. Брошки от лодки се плъзгаха по вълните — в далечината се забелязваше кораб, широк, с тъп нос, а на отсрещния бряг бе подредена огърлица от плоскодънни лодки. Фаун дори не забеляза Уит, застанал задъхан до тях, за да разбере какво става. Даг не откъсваше поглед от лицето й, наслаждаваше се на радостта й от цялата тази красота.

— Леле! — ахна Уит. Фаун никога не го бе чувала да говори с такъв глас. Беше зяпнал в почуда. „Изумен е“, помисли си Фаун, въпреки че щеше да се кокори по същия начин, ако някой го бе изритал в корема.

— Глей лодките. Лодките! — продължи той. — Леле каква огромна река! Дори в това маловодие пак е по-голяма от всички реки, които съм виждал. Ама тя е като път. Огромен път, който тръгва от небесата. — Завъртя се и проследи извивката на реката, също като танцьор. — После се спуска в тайнствени земи надолу. Тя е като, като… най-хубавия път, който съм виждал. — Мигаше бързо. Очите му блестяха.

Не, не блестяха, бяха пълни със сълзи.

Спускаха се към долината. Фаун седеше до Танър, готова да изпълнява задълженията на помощник-кочияш. В предната каруца Уит бе обърнал глава към реката, ухилен до уши.

На половин миля срещу течението между оголелите клони на дърветата се виждаше лагерът Пърл Рифъл и върховете на шатрите — Фаун би ги нарекла колиби, каза си Даг, — пръснати по гористия склон. Срещу лагера на Езерняците, точно под устието на потока, се намираше Посъм Ландинг, мястото, където салът спираше, за да вземе каруци и товар за другия бряг. В сравнение с последния път, когато Даг бе идвал, по хълма се виждаха нови къщи и бараки.

Осем плоскодънни лодки и малко корабче бяха вързани на калния бряг и очакваха нивото на водата да се покачи, за да минат през плитчините. Мястото им бе добро, защото ако нагоре по реката се разразеше буря, до час можеха да отплуват. Само че нивото на водата продължаваше да спада, ако се съдеше по тинята и факта, че няколко лодки, вързани прекалено близо до брега, бяха заседнали в изсъхналата кал. Дори салът бе наполовина заседнал.

Даг подръпна юздите на Копърхед и се обърна назад. На половин миля след проблясващите плитчини, където реката правеше завой и се скриваше от поглед, се виждаше фермерското селце Пърл Бенд, където също имаше сал, защото там бе по-удобно да се разтоварва и можеше да се договори по-изгодна цена. Хората от Гласфордж минаваха оттам. В Пърл Бенд също имаше повече покриви, отколкото Даг помнеше от последното си идване. Вече си беше истинско село.