Лоис Бюджолд - Преобразяване

Даг улови същността на раздробената кост. Здравата му ръка се насочи към раненото коляно, за да пробва и проследи песента на целостта. Точно така. Така трябваше. „Позволи ми да чуя гласа ти.“ Започна да припява тихо; звуците съвсем не бяха мелодични, но той усети силата им. Парченцата кост под опънатата кожа се задвижиха.

Оказа се, че съвсем не е толкова просто, колкото да създаде отново стъклена купа — тя бе бездиханна, всички парченца бяха с еднакъв състав. Структурата тук криеше нова структура в себе си, скрита все по-дълбоко и по-дълбоко. Едно ръбче трябваше да пасне на друго, разкъсаният кръвоносен съд трябваше да се съедини с другия си край, да се докоснат и да се слеят. Минута след минута, парче по парче. Същността му бе съсредоточена върху плетеницата пред него. Дори светът да се продънеше с гръм и трясък, Даг нямаше да забележи. Този кръвоносен съд е разкъсан, този също, а пък онзи… Затова значи лечителите работеха с партньори. Някой отвън трябваше да го извади от вцепенението, за да не поеме по низходяща спирала, от която няма да успее да излезе сам.

„Не мога да се справя с всичко. Трябва да спра, преди да се изхабя напълно. Закърпи, свържи, след това остави кракът сам да се доизлекува — дори истинските лечители правят така. Хайде, старче, излизай, докато все още можеш.“ Беше си казал, че едва ли ще се натъкне на нещо по-трудно от това да съчетае същността си с тази на Ход — докато не се опита да се отдръпне. Усети как гърдите на момчето се повдигат и нарочно се опита да наруши ритъма на дишането си, за да е в унисон с пациента. „Пусни, патрулен. Измъквай се, преди да пострадаш. Пусни.“

Примигна и около него заблестяха пламъците на огъня и светлините на фенерите. Осъзна, че има невероятен късмет, че не се е оказал заключен в същността. „Прекалих, престарах се.“ Пое дълбоко дъх и най-сетне усети собственото си тяло.

Беше ужасно.

Добре че Фаун го уви в три одеяла, преди да се разтрепери. Някой постави в скута му купа, преди стомахът му да се обърне, дадоха му гореща вода. Той отпи няколко глътки. Тъй като целият трепереше, няколко капки се разляха. Горещата вода се спусна в стомаха и задържа вечерята.

— Ох — изпъшка Даг.

— Не говори — нареди Фаун и обясни през рамо на някого. — Така стана и миналия път. Става му студено, гади му се, но след това му минава. — Тревожният й поглед отново се впи в него.

Най-сетне Даг успя да заговори.

— Фаун, Уит, намерете две здрави летви и някакви превръзки, парчета плат, каквото има. Направете му шина, да легне и от двете страни на крака. Завържете ги под и над коляното, здраво, но не стегнато. Да не движи крака. Подутината няма да спадне, а има да се лекува още дълго. Донесете одеяла, за да го стоплите. Все още не може да ходи.

— Че той ще ходи ли? — попита някой с неприкрито страхопочитание и недоверие.

— Тази вечер няма да може. По-добре го пренесете в каруцата. След време може да използва моята патерица. — Не и утре, защото тя щеше да му трябва на него. Приведе се към оранжевата светлина и помоли жално: — Сложете още дърва…

Нахвърляха още клони в пламъците и се разлетяха искри, затанцуваха нависоко. Очевидно някой бог бе чул молбата му. Даг спря да трепери чак след десетина минути.

— Не трябва ли да полегнеш? — попита уплашената Фаун, беше коленичила до него. — Похапни малко.

Даг поклати глава.

— Още не. Не съм приключил. Има още нещо, което не е наред. Усетих го, докато бях… там.

Тя сви вежди, но не каза нищо. Даг протегна ръка и отви корема на Ход. Момчето се ококори и изхленчи, но отпуснатите му отстрани ръце не помръднаха. Даг вдигна чукана над корема му… да, ето!

— Копър да не го е ритнал и в корема? — попита Фаун. — Не виждам синина.

Даг поклати глава.

— Не. Стар проблем. Момчето има тения.

Фаун се отдръпна отвратена.

— Гадост!

Даг се бе справял успешно с комари, дървеници и въшки, но най-близкото до коремен паразит, на което бе попадал, бяха тропическите бълхи. Всички те можеха да се отблъснат с убеждение или просто да бъдат прогонени. Само че тук бе различно.

— Захванала се е здраво. — Погледна Ход. — Кажи момче, присвива ли те стомахът?

Ход кимна боязливо, след това се огледа, сякаш се страхуваше да си признае. Танър и Мейп слушаха и наблюдаваха.

— Да, нали? — попита Даг. — Кървиш ли? Когато ходиш по голяма нужда, има ли кръв?

Младежът отново кимна.

— Някога казвал ли си на някого?

Ход поклати енергично глава.

— Защо?

Последва дълго мълчание. После: