Лоис Бюджолд - Преобразяване

— Каза. Например, че човек е онова, което яде.

Фаун прехапа устна.

— Всички хора се учат от околните. Попиват както добро, така и зло. Не можеш да промениш това.

Той въздъхна.

— Езерняците си въобразяват, че са над тези неща, когато са сред фермерите. Много се изненадват, когато се окаже, че могат да се научат на нещо… Поне така беше с мен. А пък другите неща, които каза Крейн…

И млъкна. „Сега вече ще стигнем до същността на нещата.“

— Какви неща?

— За Езерняците. Че се стремели към върха. По един или друг начин. Независимо дали искат, или не. Страх ме е да видя подобно нещо. Дори Бери се притеснява от мен, при това на собствената си лодка.

Фаун смръщи носле, без да крие, че не вярва.

— Та ти си три пъти по-възрастен от нея — изтъкна тя. — Можеше да си водач сред Езерняците. Нали не очакваш да си нещо по-незначително сред фермерите?

— Ако бях сред Езерняците, около мен щеше да има други, които да ме държат в правия път.

— Ами… Уейн също не се доверява лесно.

— А, да, Уейн. С него поне се справих, нали? — Той махна недоволно с ръка.

— Говориш за преди атаката, когато капитаните се караха ли?

— Значи си забелязала? Да, тогава го убедих. Да не говорим за онова, което Бар се опита да причини на Бери. — Намръщи се още повече. — Добре че не го оставих омаян.

— Случаят беше спешен — опита се да го успокои Фаун.

— Винаги ще има спешни случаи. Колко ли време ще мине, преди навикът да се превърне в нещо лошо и нежелано? На някои им е по-лесно, когато са повече от другите. Тъкмо това съсипва света.

Даг ускори крачка и Фаун затича, за да го настигне. Той продължи:

— Спасението е да живеем отделно. Нима трябваше да стигнем чак тук, за да осъзнаем, че всички на езерото Хикори са имали право?

— Не бързай толкова де! — викна Фаун.

Даг спря. Тя го дръпна за ръкава и го обърна към себе си. Вгледа се в тревожните му златни очи.

— Ако това е истината, значи нея сме били тръгнали да търсим и се налага да я приемем. Само че не мога да повярвам, че в тази истина няма пукнатини и ниши, оставени за нас.

— Докато съществуват злините, трябва да се поддържат патрулни и всичко, което им е в помощ.

— За това спор няма. Но да се държат фермерите в неведение, а Езерняците да си позволяват да се държат грубо, не е решение. Ти постави добро начало, сериозно.

— Наистина ли? — Той разрови пясъка с крак, наведе се, взе един гладък камък и го метна във водата. — Началото ми бе същото като цопването на този камък във водата. Мога да стоя тук и да хвърлям камъни години наред и никой няма да забележи разликата.

Фаун се намръщи.

— Не си се начумерил, защото не си удържал обещанието си да ми покажеш морето. Яд те е, защото си се надявал да откриеш решение на проблема и да ми го поднесеш като подарък за рожден ден.

Той мълча дълго, после се засмя.

— Ей, Искрице, май е точно така.

— А пък аз си мислех, че един патрулен ще прояви повече търпение.

— Трябваше да ме видиш какъв бях на деветнайсет — изсумтя Даг. — Възнамерявах да спася целия свят за една година. Търпението и изтощението са неразделни.

— Значи в момента би трябвало да си невероятно търпелив.

Той се разсмя високо и съвсем искрено и я притисна към себе си.

— Това ли ти се върти в главата?

Тръгнаха обратно към вмирисаната риба. Фаун се зарадва, когато забеляза, че Бар и Ремо най-сетне са си свалили ботушите и са нагазили във водата заедно с Хоторн, въпреки че май искаха да се измият, след като бяха рязали рибата.

Тръгнаха заедно към мястото, където бяха оставили кошниците. Мъжете накладоха огън от плавеи. Хоторн накара Даг да го запали, наблюдаваше го внимателно и подвикваше възторжено.

Дойдоха и Бери и Уит — неизвестно откъде. Държаха се за ръце. Бери беше умислена, а Уит явно не можеше да си намери място от радост.

В очите на Даг заблестяха весели искрици и той подвикна:

— Честито!

Уит го погледна ужасено.

— Езерняци — въздъхна Бери.

— Даг! — възкликна възмутено Фаун. — Остави ги да ни кажат сами.

— Ами то… — започна Уит.

Бери духна кичур коса, паднал над очите й, и каза:

— Уит ми предложи да се оженим.

— А тя се съгласи! — добави обзетият от почуда Уит.

Така пикникът се превърна в празненство. Хоторн бе много впечатлен от факта, че ще си има брат по шатра, също като Езерняк — всъщност обикновен зет де. Уит погледна Хоторн, след това и Даг, и неизвестно защо се замисли.

По-късно, докато раздаваше храната, Фаун прошепна на Уит: