Лоис Бюджолд - Преобразяване

— О, богове!

Хоторн извика радостно и хукна надолу по пясъчната дюна, Бери се разсмя, подвикна му да я изчака и хукна след него. Уит не изостана. Ремо и Бар, опулени, ги последваха.

Даг огледа хоризонта и свъси вежди.

— Беше топло и синьо, когато бях тук първия път. Но май бях на петдесет, може би сто мили на запад.

— Нали каза, че е било в края на пролетта. Било е по-топло — каза Фаун.

Той я погледна и преглътна.

— Това не е… не беше сватбеното пътешествие, което ти обещах.

— Обеща да ми покажеш морето. Ето го. — Беше наистина невероятно.

— Не очаквах да се натъкнем нито на Крейн, нито на речни бандити, нито пък да те изложа на опасности. — Той погали с пръст драскотината от ножа на Крейн на шията й. — Нито пък да те превърна в готвачка на цял куп лодкари.

„Злините да го вземат Крейн!“

— Не очаквахме да се озовем на „Завръщане“, нито пък да се запознаем с Бери, Бо, Хоторн, Чикори, Уейн и останалите, но се радвам, че ги срещнахме. Дори Ремо и Бар са много свестни. Научих толкова много неща, че дори не мога да ги изброя. — Тя се поколеба, за да открие правилните думи за страха му, че я е разочаровал, но без да се преструва, че случилото се в пещерата няма значение. — Докато бях малка и се оплаквах, че рожденият ми ден не идва, мама все ми казваше: „Не си пропилявай живота в празни желания“. — Стисна ръката му. — И ти недей.

Той се усмихна малко криво — и малко присмехулно: може би заради „когато бях малка“.

— Права си, Искрице.

— Ами значи повярвай ми.

И го задърпа надолу по склона.

Хоторн вече бе събул обувките и чорапите си, бе навил крачолите на панталона и подскачаше в морската пяна, която съскаше около краката му. Бар и Ремо го наблюдаваха завистливо. Оставиха кошниците до някакви изхвърлени от вълните плавеи и тръгнаха заедно по брега. Всички, дори Даг, започнаха да събират миди и да се възхищават на странните им форми и цветове. Фаун хареса най-много кръглите кухи, които приличаха на захаросани сладки с цветен мотив в средата, и се опита да си представи чудните създания, които са живели в тях.

Никаква твар с пипала не се бе опитала да сграбчи Хоторн за глезените, така че тя си свали обувките и чорапите и ги даде на Даг да ги носи, след това влезе сред ледените вълни. Загреба шепа вода и макар да бе предупредена, я опита — беше солена, все едно ближеше метал! Беше гадна! Въпреки това не съжали. Изплю я, намръщи се, а Даг се ухили… не, по-скоро й се усмихна.

По-нататък се натъкнаха на огромна мъртва риба, изхвърлена на брега. Беше лъскава, сива, с блед корем и грозна крива уста, пълна с прекалено много остри триъгълни зъби, подредени в редици. Очевидно бе изхвърлена на пясъка отдавна, защото около нея се разнасяше нетърпима воня. Хоторн, Ремо и Бар я гледаха, впечатлени най-вече от зъбите. Даг и Фаун продължиха и ги оставиха да изрежат челюстта от смрадливия труп, за да я отнесат като сувенир или да вплетат зъбите в някое Езерняшко украшение за коса.

Хванати за ръце, Фаун и Даг продължиха покрай брега, въпреки че след като видя рибата с големите зъби, Фаун се обу и предпочете да стои по-далече от вълните. Все пак не знаеше дали разказите на Бо са истина, или не. Погледна Даг и видя, че отново е свъсил вежди.

— Какво те измъчва?

Той стисна ръката й и се усмихна.

— Много неща. Всичко ми е объркано.

— Започни отнякъде. Няма значение откъде. — Каквото и да го потискаше, очевидно бе важно.

Той поклати глава и си пое дълбоко дъх.

— Първо, способностите ми на лечител. Спасих двама в пещерата. Ако бяха трима или повече, останалите щяха да умрат. Как да стана лечител на фермерите, след като ще мога да помогна единствено на първите?

— Дори Езерняците лечители имат нужда от помощници.

Той се намръщи замислено.

— Сега вече знам защо предпочитат да лекуват само своите.

— Двама е по-добре от нито един. А и те няма да идват на тумби, нали?

— Обаче ако дойдат на тумби, ще стане зле. — Той продължаваше да се мръщи. — Има и други проблеми, които се избистриха, докато бях в пещерата, проблеми, за които не бях помислял. Първият е справедливостта. Ще има сблъсъци и тогава трябва да дойде редът на правосъдието, трябва да се разрешават проблемите, които хората не успяват да разрешат сами.

Фаун не знаеше какво да каже.

— Крейн каза… — Той се поколеба.

— Не позволявай лъжите на Крейн да те тормозят.

— Не ме тормозят лъжите му, а истините, които каза.

— Че какви толкова истини е казал?