Лоис Бюджолд - Хоризонти

Бар и Аркади обаче не спираха да се извръщат назад. Фаун подозираше, че на Бар му се иска Ремо да промени мнението си и да тръгне след тях, а Аркади очевидно таеше подобни надежди за лагерния съвет. Фаун предполагаше, че лечителят не е свикнал да губи в спорове. Тя яздеше до Бар в приятния пролетен ден. Младежът бе натоварен с грижите за двата коня, които го следваха, без да негодуват.

— Откъде взе конете и останалите неща? — попита тя.

— Всичко е на Аркади. Предполагам, че лагерният му кредит е почти недокоснат, дори след като ме снабди с кон. Единият товар е пълен с лекове и разни инструменти, които не искаше да остави. Трябваше да го подсетя, че ще са му необходими и дрехи. — Бар се намръщи. — Каза, че ако не вземе всичко необходимо за лечителска палатка, съветът няма да му повярва.

— А той сериозно ли говореше?

Бар се подсмихна.

— Даг е категоричен.

— Хм.

Денят бе чудесен, небето светлосиньо, полята зеленееха. Някъде следобед Фаун се усети, че заспива. Прозяваше се и едва се държеше на седлото, очите й се затваряха и тя си представяше мека постеля под някой храст, където да поспи. Примигна и едва сега повярва в новината. „Наистина съм бременна.“ Беше намирала различни причини за умората, която я притискаше през последните няколко дни, докато бяха във фермерската къща. Ако не бе усетът за същност на Даг, това щеше да е първият признак, който да я накара да се усъмни. Погледна корема си, пристегнат в панталоните за езда, обзета от възторг и страхопочитание. „Дали този път ще стане?“

— Спи ли ти се, Искрице? — стресна я гласът на Даг.

— Май да — измънка тя. — Дали да не се вържа за седлото, както правят понякога куриерите?

— Имам по-добра идея. Ела тук. — Той посочи скута си. — Ще е както яздихме до Гласфордж.

Тя се усмихна и попита:

— Ами Сврачка?

— Тя е обучена Езерняшка кобила. Ще ни следва.

— Щом мислиш, че може…

Копърхед се приближи, тя върза юздите за врата на кобилата и се прехвърли при Даг. Прегърна го през врата, притисна се до него, за да чува ударите на сърцето му, и вдъхна чистия мирис на памук и топлина. Колко беше хубаво!

— Много е приятно — промълви тя и се сгуши. — Няма да затварям очи. Не искам да изпусна нито една миля от Северния път. — Досега поне всички мили си приличаха — равни фермерски земи, прорязани на места от кафяви реки. Поне дърветата, от чиито клони висеше мъх, бяха различни от тези в Олеана. Голи кипариси, магнолии и огромни дъбове… колко спокоен следобед…

— Искрице?

Щом чу гласа на Даг, тя отвори очи.

— Какво? Пропуснах ли нещо?

— Четири скучни мили. През повечето време минавахме покрай блата.

— Спала съм цял час? — Тя присви очи. Надяваше се от устата й да не е потекла слюнка по ризата му. — Сигурно ръката ти е изтръпнала.

— Няма да падне. Наближаваме Алигаторска шапка.

— Виж ти!

Даг й помогне да слезе и тя се протегна, преди да се качи на Сврачка. Подкараха конете след другите и младата жена започна да се разсънва.

Алигаторска шапка беше от типичните покрай Северния път селца — няколко десетки дървени къщи покрай пътя, всичките с градини. На някои от портите беше написано, че предлагат подслон и място за почивка. Як мост над един бент отвеждаше към воденица. Пътят се разширяваше в нещо като площад, около който имаше още постройки, които обслужваха както местните фермери, така и пътниците: две пивници, приятна двуетажна странноприемница с просторна конюшня, канцеларията на селския писар, още една конюшня, надписи, които известяваха, че се предлагат хамути, поправка на каруци и голяма ковачница. Финч размаха ръка и поведе кервана към ковачницата.

До нея имаше огромна каруца. Беше прясно боядисана в зелено, набраздена с вълнообразни зелени линии, а колелата — в червено. Под брезентовия й навес Фаун видя жена, която се суетеше над някакви кошници. Двойната врата на ковачницата беше широко отворена, в огнището блещукаха пламъци, а до духалата чакаше едър млад мъж. Близо до вратата висок слаб младеж бе стиснал за юздата едро кафяво муле, чешеше го по врата и му говореше нещо. Кремавите бърни на добичето не потрепваха, въпреки че то въртеше уплашено очи. Трети младеж, нисичък и жилав, с кожена престилка, бе стиснал единия му заден крак между коленете си. От устата му стърчеше клинец, беше приготвил и чук.

Погледна за секунда Финч и останалите, вдигна чука вместо поздрав и се провикна, без да изпуска клинеца:

— Идвам веднага.

След това се зае с мулето. Ударите на чука отекнаха в двора, клинецът влезе безпроблемно, младежът изпили щръкналия край и отскочи бързо, когато пусна крака, но мулето просто въздъхна и наведе глава към стопанина си, за да го подкани да го почеше. Двамата младежи се ухилиха, след това високият върза мулето за един кол.