Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Колко дълго ти се е случвало да яздиш?

Аркади вирна брадичка.

— Двайсет мили.

— В продължение на колко дни?

Аркади прочисти гърло.

— Един.

— А колко време си изкарвал, без да се къпеш?

Аркади го погледна ядно, но предпочете да не отговаря. Изпъна рамене и слезе от коня, а Бар го последва. Лечителят подаде разсеяно юздите на младия патрулен, след това се качи на верандата.

— А хората от Ню Мун ще позволят ли подобно нещо? — Най-сетне мозъкът на Даг заработи отново. Ако предложението на наставника му беше истинско, то тогава трябваше да падне на колене и да благодари на отсъстващите богове. Така ли беше наистина? — Те знаят ли, че си тук?

— Ще се сетят — сопна се лечителят. — Предупредих Антан и останалите загубеняци от лагерния съвет. Ако са си въобразили, че блъфирам, много скоро ще разберат, че са оплели конците.

— Когато си на път, животът не е същият като в лагера. — Даг погледна към дърветата покрай дългия път, после отново се обърна към Аркади. — Май ми предстои по време на това пътуване да се грижа за много повече хора, отколкото очаквах. Няма да те дундуркам, а Бар няма да ти бъде слуга.

— Не се безпокой, няма да се срина от гърба на коня — изсъска Аркади. — Дори и след осемстотин мили.

— Светът под кожата ти си е твой, а извън него — мой. Докато сме на път, аз определям правилата. Ще ми се подчиняваш ли?

— Колкото и ти на мен — отвърна Аркади. Погледите им се преплетоха.

— Тогава за начало се погрижи за коня си — нареди Даг. — Оборът е зад къщата.

Аркади не скри, че е вбесен. Бар извърна уплашено поглед. След дълго колебание лечителят се подчини.

— Добре.

И поведе коня към обора, но подвикна през рамо:

— Когато се върна, искам да проверя как си се справил с момчето с тетануса.

Всеки от двамата си пазеше територията. Даг кимна покорно.

Бар стоеше в двора, стиснал юздите на петте коня. По същността на Копърхед личаха следи от скорошно убеждаване, но след десетте мили път той дори не се опитваше да ухапе другите коне. Даг пое него и Сврачка — Бар му подаде доволно юздите.

— Къде е Ремо?

Бар сведе очи.

— Остана.

— Добре. — Неочаквана размяна. Даг се намръщи след Аркади. — Бар, кажи ми, Аркади блъфира ли? Нарочно ли се превръща в заложник, за да принуди лагерния съвет да се огъне и да ме приеме обратно?

— Според мен май го е намислил сериозно. А те си мислят, че блъфира.

Даг кимна облекчено, след това го погледна остро.

— Какъв е смисълът тогава?

— Доведох го дотук. Останалото зависи от теб.

— Така ли?

Чала приготвяше илачите, а Аркади подготвяше лечителите. Фаун щеше да каже, че разликата е същата както между зърно за храна и зърно за посев. Когато отиваш да разработваш пустеещи земи, второто ще ти е по-полезно. Даг се усмихна. Най-добре да грабва подареното зърно за посев, преди старият собственик да си го поиска.

— Ще кажа на Финч, че утре сутринта тръгваме — реши Даг и поведе конете към обора.

Тръгнаха късно на другата сутрин, но тъй като имаха само петнайсет мили до първата планирана спирка, не се налагаше да заминат още на разсъмване. Даг и Бар приготвиха конете бързо и умело като истински патрулни, но или Финч, или майка му все се сещаха за забравени неща, които да прибавят към багажа. Колкото и да бе странно, сцената му напомни за заминаването с Фаун след сватбата им. Финч също бе по-малкото дете, което не разчиташе на земя и на стабилен дял от наследството, а мястото, което заемаше, беше по-необходимо за следващото поколение, отколкото работата, която вършеше.

Семейството му не се радваше, че заминава, но и нямаха нищо против. Чувствата на майка му бяха смесени. Баща му пък беше доволен, че ще има по-възрастен водач, въпреки че все още се притесняваше от Даг. Аркади и Бар бяха истинска загадка за семейство Бриджър, въпреки че Бар забавляваше всички с разкази от пътуването им на „Завръщане“ — изпусна обаче подробностите за речните бандити, когато видя изражението на мама Бриджър. Едва ли преувеличенията на Бо щяха да си спечелят повече почитатели. Огромната река само на трийсет мили на запад за тези фермери очевидно бе непознат екзотичен свят.

„Аз бях още по-невежа от тях.“ Сякаш бяха изминали десет години, а не десет месеца. Фаун тръсна глава в почуда и пришпори Сврачка след дългокракия Копърхед. Финч непрекъснато се въртеше на седлото и махаше, но след завоя, когато напъпилите дървета скриха къщата, нямаше търпение да продължи напред.