Лоис Бюджолд - Хоризонти

Даг поклати навъсено глава.

— В Олеана може да намериш друг лечител, който да те приеме за чирак при твоите условия. Едва ли Аркади е единственият добър наставник.

Настроението на Даг започна да се разведрява.

— Права си, Искрице. — Той прокара пръсти през косата си, без да откъсва поглед от нея. — А и ти искаш да се прибереш у дома.

Ако имаха намерение да потеглят на север тази година, трябваше да тръгнат час по-скоро. Ранната бременност не беше лека — Фаун си спомняше как й се гадеше и колко уморена се чувстваше, — но пък краят на бременността изобщо не беше за пътуване. „Трябва да заминем, преди да стана прекалено дебела.“ Даг много се грижеше за нея по време на първото изпитание, но тя се страхуваше какво ще стане сега. Не се вълнуваше особено за бебетата на другите, но знаеше, че ще обожава своите. Но пък беше безкрайно страшно, че ще се сдобие с бебе.

Не искаше непозната, която да й стане почти като роднина, имаше си истинска и това беше Бери Блуфийлд. „Най-добрият подарък, който Уит ми е правил.“ Ако й предстоеше да ражда в чужд дом, искаше й се това да е домът на Бери в Клиъркрийк.

Нямаше смисъл да се опитва да лъже мъж с усет за същност, затова най-сетне промълви:

— Искам онова, което и ти.

Той се усмихна малко криво.

— И аз мисля, че е време да се приберем. Просто трябва. — „Ние тримата“, не „двамата“. Тя чу неизказаната дума и му се усмихна. — Прибираме се и започваме отначало. Аркади греши за едно. Има значение къде си. Само че не можем да тръгнем без конете. Трябва да изчакаме Бар и Ремо — най-малкото Бар — да ги доведе.

Бар доведе Аркади.

Доведе и Копърхед, Сврачка и два добре натоварени коня. Даг излезе на верандата, когато усети, че приближават, и зяпна удивен малкия керван. Бар беше яхнал Копърхед и водеше непознат оседлан кон, на който се виждаха дисагите му. Даг потърси с поглед Ремо и сърцето му се сви, когато разбра, че го няма.

Бяха минали два дни, откакто капитан Булръш им бе забранил да се връщат. Даг очакваше Бар най-рано вчера по обед. Стотици неща можеха да го забавят, и най-вероятно опитите му да повлияе на решението на Антан. Колкото повече чакаше Даг, толкова повече се обнадеждаваше. Само че Бар едва ли бе събрал целия този багаж, ако им предстоеше да се върнат в Ню Мун, а и откъде се беше сдобил с всички тези коне?

— Какво толкова носиш? — попита той Бар.

Аркади обаче го изпревари:

— На теб на какво ти прилича, безбожни глупако? Нали те предупредих какво ще стане? Кажи, не те ли предупредих?

Както обикновено Аркади беше спретнат, дрехите му не бяха смачкани, но няколко кичура коса се бяха изплъзнали от кока. Обикновената ведрост и спокойствие в същността му бяха набраздени, очите му се стрелкаха тревожно и Даг си представи котка, пъхната в буре, което някой е търкулнал по нанадолнище.

— Даде ми дума и я престъпи! — продължи Аркади.

— Не беше нарочно. Детето беше болно и не можех да направя друго!

— Имаше ли представа какво залагаш? Не, разбира се. Патрулни! Антан е като бивол, а ти си истинско муле. Единственият човек, който проявява някакво разбиране, е Чала, а дори тя не застана на моя страна!

— Страна ли? — учуди се Даг и погледна Бар, но така и не успя да разбере какво става. Бар нито рееше поглед в небето, нито си подсвиркваше, но се държеше така, сякаш не е сред тях.

— Цялата тази работа е напълно неразбираема и неконтролируема!

Даг се възхити на умението на Аркади да произнася такива дълги сложни думи. Ако не го бяха изпратили, за да го помилва, защо ли беше дошъл? Само за да му каже какво мисли за него ли?

— Да пропилееш талант като твоя! Още по-зле е, че тръгваш по света с една десета от обучението, което ти е необходимо, и без никакъв надзор. И понеже онази сбирщина идиоти не ти позволява да се върнеш в Ню Мун… — Аркади се поколеба, — реших да дойда с теб.

Даг зяпна.

— Какво?!

— Много добре ме чу. — Аркади забоде поглед в земята. — Тръгвам с вас. Ще продължа обучението ти, докато не преценя, че си на задоволително ниво.

— Къде тръгваш?

— На север, предполагам. Нали сте тръгнали на север? Съпругата ти ще започне да свива гнездо като гълъбица — така става с всички жени в нейното състояние. Това поне е очевидно.

Даг понечи да каже: „Не и за мен“, но вместо това попита отново:

— Аркади, наистина ли ще тръгнеш по Северния път с нас?

Аркади кимна.

— Та той е цели осемстотин мили, дори повече, нали знаеш?

Лечителят кимна, макар и не толкова убедително както първия път.