Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Най-добре би било да се изтегля от самата злина — разсъждаваше на глас Вейв. — Все едно да стиснеш ръката на нападателя си и да я извиеш зад гърба му.

— По-скоро като да извиеш ръката на нападателя и да я откъснеш — отвърна Даг, — но не е точно. Не искаш същността на злината да влезе в теб и да полепне по твоята, нали? Това е смъртоносна отрова. Ще те унищожи.

— А пък за обстановката и дума не може да става. Няма как да предположиш къде ще се озовеш — продължи Вейв. — Значи остава единствено онзи, който трябва да бъде заслонен.

— Това е като омагьосан кръг — заяви Даг и се опита да си представи.

— Ако докосването на злината включи щита ти — обади се Фаун, — как ще го управляваш?

Даг се намръщи.

— Предполагам, че ще се изтощи много бързо.

— Ако черпи сили от същността на човека, това няма ли да е фатално?

— Хм. — Даг се почеса по главата.

Обсъждаха зареждането и същността повече от час, докато светлината не започна да помръква и стомахът на Даг не започна да негодува, за да му напомни за кошницата с храна, която ги очакваше в дома на Аркади. Не бяха разрешили нито един от поставените проблеми, но безпокойството, завладяло Даг, бе намаляло значително. Може и да бе направил крачка встрани или назад, но поне не бе сам. „Фаун е права. Създателите имат нужда да са около други създатели.“ Също като брата на Даг Дар, Вейв вършеше едно и също от много отдавна, но за разлика от Дар, бе склонна да пробва нови методи.

— Ела пак, ако се сетиш за нещо — каза тя приятелски на Даг, когато двамата с Фаун заслизаха по стълбите пред верандата.

Той се усмихна.

— Ти също.

Вятърът духаше от юг. Слънчевите лъчи пронизваха влажния въздух. Фаун си представяше, че след няколко седмици ще е истинска пролет и насажденията ще избуят, а дърветата ще се покрият със зеленина. Този следобед й се стори достатъчно топло, за да излезе на откритата тераса на Аркади с изглед към езерото и да продължи с калъфа за новия споделящ нож на Даг. Езерняците от Юга правеха калъфите от кожа, някои ги украсяваха със сребро, дори със злато, но този щеше да е съвсем обикновен, в стила на северняците. Семпъл и смъртоносен, като мислите й. Стараеше се много, сякаш трябваше да опази гордостта си пред очите на врага.

Аркади излезе с чаша чай в ръка, погледна за момент работата й, след това се опря на парапета на верандата и се загледа към кея, където Даг, с гръб към къщата, правеше нещо.

— Какво прави? — попита раздразнено Аркади. — Какво има в онези чували?

— Орехи — отвърна Фаун, без да вдига поглед от работата си. — И кутия с мишки. И стъклен буркан.

— Мишки ли?

— Няма да им изтръгва същността! — побърза да уточни тя, когато забеляза, че Аркади се мръщи. — Обеща ми много да внимава. — Преди малко бе отишла да провери как напредва работата на Даг. Беше му занесла орехите и буркана, но го накара сам да си хване мишките. Имаше граници на готовността на една съпруга да подкрепя мъжа си. Въпреки че завинаги щеше да запомни как мишките наизскачаха от гората и се втурнаха към кутията, която бе приготвил. — Каза, че е готов да се откаже от опитите да направи щит за цялото тяло, също като коженото палто, което имал навремето и мислел, че отблъсква стрелите. За момент се получи, но след това мишките не можеха нито да дишат, нито да тичат. — Това го бе принудило да призове нови мишки от гората и накара Фаун да престане със съмненията си за успеха на начинанието. По този начин Даг можеше да направи много опити, да се поучи от грешките и провалите. По-късно щеше да намери начин да защити и нея, очевидно доста по-късно. — Сега се върна на опитите да създаде щит.

— Лудост — измърмори Аркади.

— Ако успее — изтъкна преданата Фаун, — ще спаси хиляди хора.

— Хиляди — въздъхна Аркади. — Богове. — Отпи нова глътка чай и пак се загледа надолу с непроницаемо изражение.

— Когато съпругът ти се появи на прага ми — продължи след дълго мълчание Аркади, — реших, че е някой обикновен човечец, дори глуповат. Окъсан, неугледен, мрънка както всички северняци, сякаш устата му е пълна с речни камъчета.

— Езикът му се връзва, когато се притеснява — обясни Фаун. — Превръща се в истински оратор, когато е в настроение. Освен това обича да е чист и спретнат както и всеки друг — освен ако другият не беше Аркади, — но не губи време да мрънка за непостижими неща. Когато се налага, търпи.

— Може и така да е — измърмори Аркади. — Прекарал съм живота си в три лагера. Пътувах между тях, но никога не съм ходил по-далече.