Лоис Бюджолд - Хоризонти

Подозренията на Даг се надигнаха.

— И кога стана повече от ясно?

— Още на „Завръщане“ — отвърна Бар. — Беше в самото начало. Съвсем в началото.

Даг го прониза с поглед, но плячката му бе прекалено изнемощяла. Освен това, ако Фаун бе обидена, в ъгълчето на устата й нямаше да намига трапчинка.

— Тоя Ремо се бави цяла вечност — изпъшка накрая Бар. — Ще ида да се измия в езерото.

— Водата е прекалено студена! — предупреди го Фаун.

— Чудесно — изсъска Бар, изправи се и изскочи навън.

Аркади едва сдържа смеха си, след това отпусна ръка на масата.

— Сега е моментът да се посмеем, докато ги няма.

Даг го погледна гузно.

— Извинявай, Аркади. Мислех, че тези двамата ще са уредили любовния си живот, когато се върнат. — Единственото по-лошо от болен от любов млад патрулен бяха двама болни от любов млади патрулни. Даг се запита след колко ли време ще ги изпратят отново да патрулират.

— Нийта ще създава ли проблеми, Даг? — попита Фаун, без да крие неувереността си.

— Не. Просто ще я избягвам. Няма да е трудно. Тя ще патрулира, аз ще си стоя в шатрата на лечителите.

Фаун изви вежди, но не каза какво мисли за плана му.

Аркади — беше станал сериозен — попита:

— Каква е тази Вълча война?

— Не си ли чувал? Какво облекчение! — Даг въздъхна. — Един от многобройните сблъсъци със злина на север. Беше преди двайсет години. Тогава я изгубих. — Той вдигна ръката си с куката. Отминалата Вълча война нямаше нищо общо със сегашните му амбиции и не му се искаше да говори за нея.

— Извинявай, но си бил капитан. В Лутлия ли? — настоя Аркади.

— Беше за кратко.

— Мислех, че си най-обикновен патрулен от Олеана.

— Така е, наистина. Устройваше ме, след… — Той отново замахна с лявата си ръка. — В Лутлия не е лесно, там е царството на младите. Тъй като вече не бях млад, се прибрах у дома.

— Колко време си прекарал там?

— Около десет години. — Почувства се неловко под нетрепващия втренчен поглед на Аркади. — Защо?

Аркади мълча известно време, след това сви рамене.

— Просто не спираш да ме изненадваш. Обикновено съм по-прозорлив.

Даг не знаеше какво да отговори, затова отново се наведе над старата книга и се опита да почете. Фаун отново се зае с плетката си, а Аркади продължи да пише. Всички работеха по-бавно и често вдигаха погледи към прозорците.

Когато партньорите — изкъпани и облечени в сухи дрехи — се нахвърлиха като озверели от глад кучета върху вечерята, настроението им вече беше по-добро. И добре че бе така, мислеше си Даг.

— Този патрул различен ли беше от вашия в Олеана? — осмели се да попита Фаун.

Бар и Ремо се спогледаха. Аркади не откъсваше любопитния си поглед от тях.

— Не… — отвърна колебливо Ремо. — И да.

— Да — кимна Бар. — Беше много странно…

— Кое?

— Все си мислех, че много ще ми е приятно, ако в патрула не е чак толкова строго. — Изхъмка и добави: — Въпреки че ловът на алигатори беше страшно забавен. Фермерите, през чиито земи минавахме, не ни позволяваха да ловим мечките им, защото били малко и те си ги ценели — искали да запазят за себе си мечата мас и месото. Затова пък ни оставиха да ловим колкото пожелаем алигатори, колкото по-големи, толкова по-добре. И глиганите бяха на наше разположение. Събрахме цяла камара кожи и ги стоварихме на фермерския пазар. — Отхапа от намазания със сладко от праскови хляб — подаръка на Даг — и задъвка с наслада.

Фаун се намръщи.

— Не беше ли страшно? Нощем ли ходехте на лов? — Обърна се към Аркади и обясни: — Патрулните в Олеана пътуват нощем през земите на фермерите, за да не ги притесняват. Хората дори не разбират, че са минавали.

— Не — отвърна Ремо, — тук не става така. Тук голяма част от земята е населена. Просто нощите няма да ни стигнат. Пътувахме през деня. Не сме притеснявали фермерите, а и те не се занимаваха с нас.

— Някои се преструваха, че не ни забелязват — намеси се Бар, — което ни се стори странно. Други пък ни кимаха. Този патрул си има обори, в които обичайно нощува, както и горски лагери. Фермерите очакват да им броиш по някоя пара, но капитанът ни беше дал.

— Значи тукашните фермери не са толкова невежи по отношение на патрулните, както е в Уест Блу — отбеляза Фаун.

Ремо се почеса по главата.

— Май не са.

— Това е добре.

— Не съм много сигурен. — И окуражен от спокойствието на Даг, продължи: — Просто няма за какво да са невежи. Ние бяхме най-обикновена ловна дружинка.

— По-скоро дружинка, отколкото ловна — намръщи се Бар. — Не говоря за това, че патрулните от Ню Мун цяла нощ влизат и излизат от лагера. Нямам нищо против. Това са смените им, но са толкова шумни… Непрекъснато споделят информация и не спират да бъбрят. Пеят, докато вървят. Богове, по този начин никога няма да хванат глинен. Капитанът на патрула ни в Пърл Рифъл не спираше да повтаря, че това е първият знак, че наблизо има злина. Щеше да ни отреже езиците, ако посмеехме да се изкашляме, докато тук шумът не спира. — Погледна Даг. — Всички ли южни патрули са такива, или само този?