Лоис Бюджолд - Хоризонти

Около огъня не се бяха събрали само спътниците им. Имаше и десетина мулетари от кервана и неколцина нещастни други пътници, повечето полегнали от изтощение, някои хъркаха. На ливадата пасяха мулетата със свалени оглавници. Очевидно мулетарите имаха достатъчно ум и се бяха сетили да ги пуснат. Фаун не беше сигурна дали това е добре, или зле.

— Виждаш ли злината? — прошепна Уит.

Фаун се взря напред. Облегната на дърво в другия край на сечището се очертаваше висока фигура, сякаш загърната в плащ, и младата жена притаи дъх, но след това забеляза още една, провиснала от друг клон като мръсно пране, и разбра, че това са глинени прилепи. Само два. Единият се размърда, след това отново отпусна глава, а другият изписука и се опита да се нагласи като другаря си.

Две едри голи сенки бяха седнали с кръстосани крака в самия край на кръга пленници и Фаун разбра, че са най-обикновени глинени — новосъздадени или пък създадени от другата злина. Реши, че са пленници, опитали се да избягат от тяхната, както я наричаше вече.

Бери проследи погледа й и стисна ръката й.

— Те могат ли да ни усетят?

— Мисля, че не — прошепна тя, тъй като нито едно от дремещите изчадия не бе почнало да се озърта.

Даг й беше казал, че щитът прави същността им невидима като на напълно заслонен патрулен. Дали новосъздадените глинени нямаха усет за същност, или просто размазаните им същности не привличаха вниманието? „Може да им приличаме на скали.“ Фаун се опита да стои неподвижна като камък, за да поддържа илюзията.

— Как мислиш, кога ще се върне злината? — прошепна Уит толкова тихо, че Фаун трябваше да се напрегне, за да го чуе. Поне не се налагаше да му напомня да пази тишина.

— Не съм сигурна — отвърна тя също толкова тихо. — Ако е изтръгнала същностите на всички наоколо, а май вече го е направила, сега ще събере новите си сили за атака. Само че наблизо няма какво да напада. Ще трябва да прекара всички на четирийсет мили по пътя или да стигне до следващото село. — Тя се поколеба. — Злината в Гласфордж беше започнала да прави мина още от самото начало, но може да е изяла някой миньор. Ако тази се е хранила с мулетари и пътници, ще се ограничи до Северния път.

— Хм. — Уит остави арбалета на земята.

Може би щеше да се наложи да чакат дълго в засада, а това щеше да им се отрази зле. Фаун усети как я притиска изтощение. Тук имаше достатъчно вода, затова не бяха жадни, но нито един от тях не беше хапвал от вчера. Не бяха и спали. Усети, че й се гади, но това не бе нищо в сравнение със страха какво рискуваше. Ако щеше да повръща заради бебето, то поне да бъде тихо. „Не мисли за това, за да не се почувстваш по-зле.“ Тя преглътна и се опита да диша през устата.

За да се разсее, започна да брои. Всичките им спътници бяха тук, освен Кала и Индиго. Усети ледена тежест в гърдите, когато разбра, че четирите купчинки край пътя не са заспали роби. Но това бяха непознати. Да не би мулетарите да бяха приготвили приятелите си за погребение или ги бяха оставили за закуска на глинените? Преглътна отново, този път вече наистина й се догади. Глинените започваха с най-старото месо и накрая се нахвърляха на крехки хапки като Плъм. „Само ако злината е погълнала някоя фермерска домакиня. Но пък все още има шанс да го направи.“

Уит се размърда и отново взе арбалета. Докосна калъфа на споделящия нож, който висеше на врата му.

— Ако лети, как да я примамим, за да ми е удобно да се прицеля?

— Щитовете ни ще я объркат, когато ни види, и ще се приближи, за да ни огледа. Тогава ще се прицелиш — обясни Фаун.

— Най-добре вие двете да се дръпнете.

Бери поклати глава.

— Може да се наложи някой да те пази от нападателите, докато се прицелваш. — И стисна дългата тояга, която си бе избрала още през нощта. Фаун беше сигурна, че снаха й знае как да я върти.

Почувства се ненужна. Ако първият изстрел на Уит пропуснеше, а ножът паднеше, без да се счупи, може би щеше да успее да изтича и да го вземе. Зависеше какво правят в този момент робите и глинените. Така Уит щеше да има втори шанс. „Едва ли ще имаме време за трети.“ Не спомена и дума за мислите си обаче.

Ставаше все по-светло, разнесе се глас на червеношийка, след нея запя и втора. Няколко от фигурите около тлеещия огън се размърдаха, след това отново се отпуснаха. Дали злината знаеше, че трябва да храни робите си? В такъв случай щеше да донесе на хората… какво? Чувал насекоми? Фаун замига бързо и отблъсна противната мисъл. А може би злината прилеп излизаше само нощем? Дотогава ли трябваше да се крият? Нямаше да успеят да издържат без сън и незабелязани в това…