Лоис Бюджолд - Хоризонти

Сумак издаде някакъв писклив звук, който прозвуча като ругатня, изречена със страхопочитание, после изтърси очевидното:

— Тя лети.

Думите й изтръгнаха всички от шока. Фаун извади ножа и Сумак изсъска:

— Дай ми го!

Фаун й го подаде. Сумак забърза нагоре по склона и заобиколи скалата.

Тримата младежи вдигнаха лъковете и ги насочиха към страховитата фигура, която ги наблюдаваше със студено любопитство. Ремо беше толкова потресен, че беше готов да я простреля, но в последния момент изви лъка и пусна стрелата към един кръжащ глинен прилеп. Стрелата разкъса крилото му, той изпищя и запърха настрани. Още няколко прилепа се стрелнаха наблизо, след това се отдалечиха и продължиха да търсят плячка по склона, сигурно за да я подкарат към господаря си. Хората се пръснаха във всички посоки.

Фаун забеляза какво става преди Нийта и Ремо. Аш, който бе по-нагоре на склона, се обърна и вдигна копието за мечки. И замахна, но не срещу злината или глинените прилепи.

— Ремо, наведи се! — изкрещя Фаун.

Тежкото копие със стоманен връх полетя надолу. Ремо едва успя да отскочи навреме и върхът одраска рамото му, вместо да се забие в гърлото. Копието изтрака на скалите под тях. Аш се огледа объркано, примигна и поклати глава. Финч, Сейдж и Индиго се втурнаха към него. Единствено Кала се дръпна, отскочи като подплашена кобила, но падна.

Застаналата малко над тях Сумак се претърколи напред. Злината просто разпери крила и се спусна, плесна два пъти с крила и отново се издигна. Сумак висеше на ръба, стиснала някакви избуяли по скалите храсти. Споделящият нож полетя от ръката й, описа дъга, но не достигна злината. Фаун ахна и се опита да застане под него — „ами ако се счупи на скалите“, — но ножът падна в един храст. Фаун хукна да го вземе. Уит се поколеба за момент и хукна след нея.

Сумак падна сред водопад от листа, претърколи се сред фермерите, скочи на крака и затича. Сейдж се наведе, вдигна камък и го запрати след нея. Финч и Индиго направиха същото. Ход и Хоторн тръгнаха след тях.

— Хоторн, не! — изпищя ужасената Бери. Един камък улучи Ремо по главата.

Нийта вдигна лъка си и го насочи към фермерите.

— Не! — изрева Сумак, докато тичаше задъхана надолу по склона. — Не можем да се бием с тях! Бягайте! — Ремо се олюляваше; Сумак го хвана за ръка, огледа се и видя, че Фаун взима ножа.

Група глинени се спуснаха към Сумак, един след друг, но тя се метна на другата страна и се свря в рехавите храсти. Всички прилепи се насочиха към тримата Езерняци, които отстъпваха на юг.

— Бери, насам! — провикна се Уит. Пребледнялата Бери се обърна, пусна Хоторн и побягна от устремилите се към нея Аш и Сейдж. Орехът все още висеше на гърдите й.

— Злината. — Фаун притискаше ножа към гърдите си. — Злината е поробила всички. — Погледна брат си и снаха си, обзета от ужас. — Освен нас… — Над тях кръжаха глинените, съвсем близко и същевременно извън обсег. — Сумак е права, трябва да бягаме.

— Ами… Хоторн? — задъхваше се Бери, обърнала поглед назад, докато Фаун я теглеше към близките дървета. — Бо…

— Вече не можем да им помогнем. След малко ще нападнат и нас. Единствената ни надежда е да останем живи, докато пристигнат местните Езерняци и сразят злината. — Дали местният патрул имаше представа какво го чака? Бяха ли чули за нощния ужас, който върлуваше по Северния път? Ами ако останалите пътници също бяха поробени и ги насъскаха срещу тях? За разлика от Сумак и техните Езерняци, патрулните от Лоръл Гап щяха да приемат поробените им приятели за врагове. По лицето на Фаун рукнаха сълзи, но тя прехапа устни и продължи напред. Всяка стъпка й причиняваше болка, косата й полепваше по лицето и влизаше в отворената й уста.

Стигнаха под дърветата и се обърнаха. Езерняците се бяха скрили от южната страна на откритото пространство, на стотина крачки от тях, но на Фаун й се стори, че глинените кръжат над клоните отгоре. Злината ги следваше. Останалите пътници се бяха скупчили заедно и се оглеждаха глупаво: очевидно новият им господар не беше издал заповед.

— Бягайте — нареди Уит и метна арбалета на гърба си, та ръцете му да са свободни. С едната проправяше път през шубрака, а с другата стискаше ръката на Бери. На Фаун й се прииска да стисне нечия ръка, но в момента Даг беше далече също като луната над тях.

Даг се взря в нощта. Скалата над тях бе като широка козирка чак до дърветата. Бяха високо и той не посмя да се приближи до ръба. Кръглата луна заливаше долината със синкави отблясъци, но не беше толкова светло, че да види ясно какво става в далечината, а започваше да се спуска и мъгла. Дори да протегнеше усета си за същност, нямаше да разбере какво става на осем или десет мили, а и звуците от толкова далече не можеха да достигнат тук. Стори му се, че над далечния рид се реят зловещи сенки. Може би пред очите му играеха звезди, както онзи път, когато Копърхед го хвърли… само че противното присвиване на корема му подсказа, че не греши. Глинените прилепи бяха излезли, за да си намерят нова плячка. Дали не се бяха насочили към Фаун и останалите? Или бяха набелязали нищо неподозиращи пътници по Северния път?