Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Имаш късмет. Мен ме пуснаха… отвисоко.

Тавия му даде още вода.

— Богове — въздъхна патрулният и отново отпусна глава. — Толкова е хубаво… Богове. Боли…

— Откога си тук? — попита Даг. Пикочният мехур на патрулния беше поразен от парализата, но петната по панталоните му бяха сухи. Това не беше добър знак, но водата щеше да оправи този проблем.

— Не знам. Ту губех съзнание, ту се свестявах. Ден, може би два. Беше тъмно, после светло, после пак тъмно…

— Откъде си? От Лоръл Гап ли?

— Да. Патрулът ми… чухме странни приказки и тъкмо пристигнахме в долината и започнахме да я прочистваме, когато глинените се спуснаха върху нас.

— Значи на север от нас. На какво разстояние?

— На десет, може би петнайсет мили. Имаше силен западен вятър. Чудовището, което ме грабна, се насочи насам. Опита се да мине над хребета като останалите, но не успя да се издигне, така че се отклони на юг. Спускаше се все по-ниско. Накрая толкова се изтощи, че просто… пусна ме. — Той въздъхна. — В първия момент си казах, че съм извадил късмет, но се стоварих върху скалите.

— Чувстваш ли нещо от кръста надолу?

— Странни пристъпи на болка, но през повечето време нищо.

— Някой от патрула отиде ли да предупреди в лагера?

— Богове, надявам се да е отишъл.

Значи в Лоръл Гап трябваше да знаят, стига някой да бе оцелял и да бе постъпил според протокола на патрула, за разлика от Даг, който често го беше нарушавал. Но сега ужасно съжаляваше за това.

— Мисля, че и твоят глинен прилеп се е опитвал да те пренесе до леговището на злината. — Което означаваше, че злината е все още в леговището си, а това беше обнадеждаваща мисъл.

— По всичко личи, че то е на изток оттук. Отвлякоха ли и други?

Ако злината беше успяла да изтръгне същността на някой Езерняк, щеше да стане невъобразимо по-опасна, но пък беше очевидно, че глинените трудно пренасят възрастни патрулни.

— Не знам. Глиненият ме отнесе в началото на битката. Не видях много, освен… богове. Едно време обичах да гледам отвисоко.

Даг се намръщи — сети се за бъдещите си кошмари.

— Не сте ли попадали на някой от патрула ми? — продължи раненият.

— За съжаление не. Ти си първият.

— Ако имах споделящ нож… — гласът му за миг заглъхна, — това чудо щеше да ме отнесе при злината с благословията ми. Ако не си бях оставил ножа в дисагите, където и да са сега, вече да съм споделил смъртта си. Да не говорим, че нямаше да ме боли толкова. Рано или късно ще умра. Няма да успеете да ме измъкнете.

— Може да имаш късмет — обади се Тавия. — Даг е лечител.

Раненият се ококори.

— С една ръка?

— Все още съм чирак. Съпругата ми ми помага, когато има нужда от две ръце, но тя е… — Даг вдигна поглед към върховете на дърветата, но не видя много, — тя е при останалите. — След това добави: — Как се казваш, патрулен?

— Пако. Пако Сънфиш от Лоръл Гап.

— Добре. — Даг откри същността си и я пусна да влезе в Пако.

Счупването беше наистина тежко, с два спукани прешлена, и не можеше да се оправи. Гръбначният мозък се беше усукал, имаше кръвоизлив, а отокът притискаше нервите и предизвикваше разкъсваща болка. Само едно погрешно движение и нервите щяха да се прекъснат. Очевидно Пако беше преценил състоянието си точно.

Най-доброто, което можеха да направят, беше да отнесат нещастника да умре в дома си. Даг обаче не беше сигурен, че по този начин ще проявят състрадание. Собственият му баща беше споделил, когато се разболял по време на патрул и бил погребан на мястото на смъртта си; бе изпратил у дома само една бедрена кост. Завръщането му щеше да предизвика единствено напрежение, мъка и безпомощен гняв, а резултатът щеше да е същият. Тук нямаше място за състрадание. Само че Пако не си беше взел ножа и Даг почти се зарадва, но не заради Пако.

Отпусна същността си и откри, че патрулният го наблюдава с широко отворени очи. „Това е то същността. Каквото виждаш ти, го вижда и другият.“

— В групата ни има по-добър лечител, лечител на същности. Ако успеем да го доведем, ще те прегледа. — Даг не обещаваше нищо. Не каза: „Ще спаси живота ти“. А и нямаше представа дали Аркади ще успее да се справи.

Изкушаваше се да пробва, но положението беше страшно. Веднъж беше правил подсилване на прерязано гърло и положението не беше много по-различно. Ако имаше вода и човек, който да се грижи за него, Пако може би нямаше да умре веднага. Даг знаеше, че може да го опази жив достатъчно дълго, за да му даде възможност да сподели смъртта си. Аркади пък може би щеше да успее да го върне в лагера и да го вдигне на крака, колкото да живее и да работи, но не и да патрулира. Четирийсет или петдесет години живот като сакат бяха прекалено много време, та Даг да посмее да рискува.