Лоис Бюджолд - Хоризонти

Тихото жужене на живата същност на Фаун по брачната връв не го успокояваше много, защото ако спреше, тогава щеше да е прекалено късно.

Стисна зъби и юмруци и изръмжа безпомощно. Дори да изоставеше Пако и Аулет — а в момента се чувстваше напълно безсърдечен, — щяха да са му необходими четири, пет, дори шест часа, за да докуцука при останалите. Каквото и да се случваше, щеше отдавна да е приключило или пък да са се преместили другаде, а той щеше да е капнал и напълно безполезен. Да не би Тавия да беше премислила всичко това? Дали беше прекосила реката? Ако беше под дърветата — а тя сигурно минаваше през гората, — нямаше да има по-добра видимост от неговата.

Сърцето го теглеше да тръгне. Остатъците от разума му го притискаха да остане.

„Ще полудея още преди нощта да изтече.“

Фаун се отпусна задъхана на земята в скалната вдлъбнатина. Тънък сноп лунна светлина се процеждаше като млечна река. Тримата се вмъкнаха възможно по-навътре, сякаш луната беше зловещо око, което можеше да надникне и да забележи къде са се скрили.

— Мислите ли, че тук е добре? — изхриптя Уит и се огледа. Фаун виждаше единствено блясъка на очите му в мрака.

Тичаха почти две мили на север, през повечето време се спускаха, за да са по-бързи, и тогава Фаун се сети, че ако продължават напред, няма да има скали, сред които да намерят прикритие.

— Усетът за същност не прониква през скалите — обясни тя. Само че усетът за същност на злините беше много по-силен, отколкото на Езерняците. — Фаун се опита да мисли по-оптимистично, защото не можеха да си позволят да изпаднат в паника. — Сигурно Сумак е скрила Аркади и Бар на някое подобно място. Едва ли ще рискува с Аркади.

Уит въздъхна, кимна и като че ли малко се отпусна.

Фаун вдигна ръка към двете корди на врата си. Стисна стегнатия в мрежичката от коса орех — подаръка за рождения си ден.

— Подействаха! Щитовете на Даг действат! — Поне им бяха осигурили достатъчно време, за да се измъкнат от злината. Дали щяха да оживеят, за да разкажат какво се е случило? — Успяхме да се спасим.

— Само че другите не успяха — промълви нещастно Бери.

— Тази злина защо не изтръгна същностите на всички? — попита Уит.

— Беше погнала патрулните — отбеляза Бери. — Сигурно пак се е върнала и обикаля. — Гласът й трепереше.

— Може и да не е така — започна бавно Фаун. — Злината, която сразихте онзи ден, много приличаше на моята злина в Гласфордж, все още не се беше раздвоила. Тази прилича повече на изчадието на Даг в Рейнтрий, само че се е хранила с прилепи, вместо с хора, затова е толкова развита… странно. Беше толкова свежа и подвижна. Ако наскоро е преминала през раздвояване, може би едва сега е полетяла. Може би няма намерение веднага да започне да се раздвоява, защото тогава ще натежи прекалено много и няма да може да лети. А може да си пази жертвите, докато е готова за нови.

— Нещо като паяк ли? — попита Бери и се намръщи.

Фаун се замисли.

— Ако се е хранила предимно с прилепи, може да не е особено умна. — Доколкото знаеше, прилепите не се запасяваха с храна. Дали злината мислеше като прилеп, или като човек? „Като луд човек.“ Тя се пооживи. — Само че не може да се отдалечи прекалено много от робите си. Помните ли какво каза Чикори за Рейнтрий, как заедно с приятелите били нахлули и нападнали армията на злината, хващали хората, изтегляли ги от обсега й и те си връщали умовете. Според мен тази злина ще иска да събере всичките си пленници на едно място, но тогава възниква проблемът, че не може да отлети прекалено далече — ако се отдалечи много, те ще се опомнят и ще избягат.

— Дали ще пробва да прекара всички до леговището си? — попита Уит.

— Може би. Макар че май не е неразривно свързана с него.

— Какво ще правим? — попита Бери. — Ако имах шест стъпки вода под корпуса, щях да знам накъде да поема, но не познавам добре сушата. Дали да не се опитаме да се върнем при Аркади?

Уит поклати глава.

— Там няма да сме на по-сигурно място, а докато стигнем дотам, ще сме на открито.

Фаун се замисли за бледата кост на споделящия нож, който не бе достигнал целта си, когато Сумак го метна, и стисна калъфа.

— Уит, останаха ли ти стрели?

— Само три.

— Дай ми една.

Уит извади стрела от късия колчан и й я подаде. Върхът й проблесна на светлината. Фаун я взе, провери баланса й и прокара пръст по перата.

Уит веднага разбра намерението й.

— Ако ставаше, нямаше ли Езерняците вече да са измислили споделящите стрели? Или пък споделящи копия.