Лоис Бюджолд - Хоризонти

Фаун поклати глава.

— Даг ми е казвал, че понякога патрулните прикачват споделящите ножове към копия, докато са на бойното поле, но не било често. Когато си в пещера или в гората, копието няма да ти помогне, колкото ножът, а те много се страхуват да не счупят костеното острие.

— Като горкия Ремо — съгласи се Бери. — Толкова беше нещастен, че го е счупил случайно, че дори е избягал от къщи.

— Да — съгласи се Фаун. — Това не е просто острият край на някаква пръчка. Там е нечий живот. Смърт. Надежди. Освен това трябва да е с подходящата форма, за да може да се носи години наред и да го забиеш в сърцето си, когато умираш и си сам. Споделящият нож може лесно да се превърне в копие, но патрулните ще припаднат, ако им предложиш споделяща стрела. Помисли си какво ще стане, ако пропуснеш или уцелиш дърво или пък стената на пещерата.

— Ха — обади се Уит. — Духът на дядо ти ще те преследва вечно.

— Това — Фаун вдигна ножа — просто ще падне и ще е напълно ненужна вещ, ако се опиташ да го изстреляш с арбалета. Ако обаче успея да го балансирам, може и да лети в права линия. Сравнително права. На късо разстояние. — Докосна стрелата на Уит и показа къде смята да върже ножа.

— Как смяташ да го балансираш?

— Налага се да изтъня костта.

— Няма ли да я съсипеш? — попита Бери.

Фаун огледа костта и протегна ножа към ивицата лунна светлина.

— Гледах как Даг я обработва. Вложената същност е съсредоточена от вътрешната страна. Краищата са оформени така, че да пасват на ръката. Ако го изтъня… Вижте, ако не се счупи, остава непокътнат.

— Как така? — Бери се мръщеше.

— Направен е така, че същността отвътре да се пръсне, когато влезе в контакт със злината. Ако не се разпадне, докато се занимавам с него, значи споделената смърт е все още вътре. — Фаун започваше да се разколебава. — Поне така си мисля.

— И кой според теб ще стреля? — попита предпазливо Уит.

— Няма кой освен теб.

Последва напрегнато мълчание.

— Упражнявал си се повече от мен — продължи Фаун. — Освен това рамото ме боли. — Мястото, където се бяха забили ноктите на глинения прилеп гореше. Трябваше да се погрижи за раната, но щеше да е по-късно. — Най-добре да се доближим максимално, защото ще имаш един-единствен изстрел. Основното е стрелата да лети право и да пробие кожата на злината. Не забих предишния споделящ нож на Даг повече от един пръст в злината от Гласфордж. — Тя потръпна. — Но се получи.

— Рискуваме обаче да загубим единствения си зареден споделящ нож — каза Уит.

— Да, но трябва да пробваме нещо бързо, преди злината да отлети, където не можем да я настигнем, и да пороби още хора. От всичко, което научих за злините, ми стана ясно, че е най-добре да се поразяват по-рано, отколкото по-късно. Същата работа като с гасенето на пожар… А и дори да не успеем, това е същността на Крейн.

— Това — отвърна Бери след кратко мълчание — е по-смислен довод.

Уит въздъхна. Беше почти съгласен.

Много скоро нямаше да я има и малкото светлина, която влизаше, защото луната щеше да прехвърли хребета. Фаун се премести, за да вижда по-добре, свали внимателно перата от стрелата и извади металния си нож. Той беше един от първите подаръци от Даг и тя си го носеше винаги, а Даг го точеше.

Прецени тежестта на споделящия нож върху дланта си и го обърна няколко пъти. Зае се първо с дръжката. Натисна. Отдели се тънка стърготина.

Всички затаиха дъх. Острието остана непокътнато.

Фаун преглътна и почна работа.

Мирисът на дим се разнасяше из хладния утринен въздух. Това беше достатъчно предупреждение и Фаун, Уит и Бери отново влязоха в гората край пътя. „Сумак е права, че димът издава местоположението“, помисли си младата жена, след това се запита дали племенницата на Даг е все още жива. Бяха видели останалите си спътници, подкарани от глинените по пътя, но от Езерняците нямаше и следа. Последваха мириса на дим и попаднаха на стара спирка на пътници край един поток. Бяха открили плячката. Не, не беше плячката, ами стръвта.

Предишни пътници бяха орязали ниските клони, за да накладат огън близо до просторно сечище, но Бери обиколи и попадна на купчина загнили дънери, обрасли с мъх, полуприкрити под храсти лавровишна и борове. Докато се скрият там, небето започна да избледнява и последните звезди изчезнаха. Денят щеше да е горещ, след като слънцето изгрееше, но в момента беше влажно и цареше призрачна тишина. Фаун долови хленченето на Плъм и си каза, че звуците се разнасят надалече.