Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Добре, че се върна — рече Пако. Напрежението в гласа му напомни на Даг колко дълго раненият е лежал тук съвсем сам, без никаква надежда.

Даг се настани до него и протегна крака си.

— Искаш ли вода?

— Само ще се опикая — намръщи се Пако и извърна поглед, за да прикрие срама си.

— Аз съм лечител, ще се справя. Ти ми помогни с манерката, аз ще ти придържам главата. — Пъхна длан под главата на Пако и той изохка. „Отсъстващи богове. Двамата заедно не се равняваме и на половин патрулен.“

Аулет заобиколи Пако и се настани в скута на Даг; Даг даде вода и на него, въпреки че повече се разля, но поне нямаше опасност малкият да ревне отново.

На дневната светлина Пако присви очи към Даг с ново любопитство.

— Ако не беше ръката, щях да те взема за патрулен.

— Едно време бях.

— Затова ли започна да се учиш за лечител? Как стана така, че пътуваш с фермери? — И погледна мърлявия Аулет, сякаш детето беше най-странната част от загадката.

— Дълга история. Всъщност две истории.

— Няма къде да ходя. А и не мога. — Пако беше умен. Ако накараше спасителя си да започне да му разказва, щеше да е пред погледа му непрекъснато.

Даг въздъхна.

— И аз. — Преди да измисли как да започне, нещо привлече вниманието му. Той присви очи, грабна тоягата и се изправи. Аулет падна на земята и започна да хленчи. — Извинявай.

Измъкна се изпод скалата и си позволи да отпусне усета си за същност. „Глинен прилеп!“ Заслони се отново. Изкуцука на няколко крачки встрани, откъдето можеше да вижда по-добре.

На няколкостотин крачки по-надолу един глинен прилеп се беше оплел в храстите; освободи се и отново се опита да се издигне. Летеше много зле. Дали не беше ранен? Дали не носеше плячка? Беше прекалено далече, за да пробва с вчерашния номер с разкъсването на същността, но ако отнасяше жертва на злината, беше длъжен да направи нещо. Създанието набираше височина и Даг видя, че ноктите му са празни.

Летеше към тях. Дали го беше видяло? Може би нападаше? Изкривеният нож в ботуша и тоягата нямаше да са достатъчни, за да се справи с него. Даг си пое дъх, разкри същността си и я протегна.

Остана поразен. Същността му показа, че е прилеп, най-обикновен прилеп. Не можеше да говори, нямаше разум. Създанието беше ужасено и объркано, че трябва да се справя с това тежко тромаво тяло. Не разбираше защо е толкова далече от пещерата си, на изток, обляно от заслепяващата светлина. След като злокобният му господар вече не го подкрепяше, то започваше бързо да се разпада.

Нямаше спор, че глиненият беше изгубил разума си. Даг беше ставал свидетел безброй пъти на тази трагедия, дори само преди два дни.

„Някой е унищожил злината!“

Огромен товар падна от плещите му и той се усмихна облекчено.

Глиненият прилеп отново падна и залази в камънаците. Даг забърза към заслона. Ако можеше, щеше да се разтанцува.

— Пако, чуваш ли, Пако?

— Какво? — Пако стисна единственото си оръжие, манерката.

— Добри новини! Сигурно патрулът ти е открил леговището на злината! Глинените са се разпръснали и са изгубили ума си. Трябва да издържим още малко и ще дойде помощ. Хората ми ще са тук до края на деня. Твоите сигурно също те търсят! Нали каза, че са на петнайсетина мили на север?

Пако въздъхна облекчено и въпреки болката също се усмихна.

Обзет от радост, Даг разтвори същността си. Вече нямаше нужда да се крие. „Тук сме! Елате!“ Пако се ухили още по-широко. Дори Аулет вдигна глава и започна да гука, заразен от веселото настроение на двамата страшни мъже.

Даг заведе детето до потока и го изми, след това му даде половин резен плънкин и малкият го грабна с удоволствие. Другата половина даде на Пако. Аулет отново се настани в скута на Даг, захапа плънкина и от устата му потече слюнка.

— Така. — Даг усети, че става прекалено приказлив, но това вече не го притесняваше. Пако щеше да го слуша внимателно, а и бебето май се успокояваше от гласа му. — Попита ме за живота ми.

— Наистина ми е интересно как стана така, че се натъкна на мен.

— От Олеана съм… — почна Даг.

По-късно Даг подмами няколко катерици и един гълъб и ги приготви за обяд. На малкия Аулет му беше безкрайно интересно. Храната не беше много, но пък и малкият не ядеше много. Даг се тревожеше повече за Пако, който едва преглъщаше.

Следобед Тавия се върна с Аркади, много по-рано, отколкото се надяваше Даг. Водеха Кала и Индиго и носеха торба с провизии. Даг се измъкна от заслона — Аулет спеше — и закуцука да ги посрещне.