Лоис Бюджолд - Хоризонти

Аркади, все още задъхан от изкачването, го стисна за раменете и възкликна:

— Мислех, че няма да те видя жив! Богове, какви гадости си правил със същността си?

— Наложи се да изтръгна малко същност от глинените прилепи. Така се озовахме тук, а не се превърнахме в жертви на злината. Аркади, спасихме се! Някой е видял сметката на злината!

— Да, разбрахме — закима енергично Тавия. — Из цялата долина са пръснати умиращи прилепи. Подминахме два, докато идвахме насам.

— Къде е Фаун? Ами останалите? — попита уплашено Даг.

Аркади и Тавия се спогледаха по начин, който никак не му хареса.

— След като прилепите ви отнесоха, ние се скрихме сред дърветата. Един глинен се опита да отмъкне Бар, но го изпусна и той си счупи крака. Оправих го, колкото можах, но засега не бива да го местим, поне така каза Сумак, така че с Бар и Рейз се скрихме в една пещера. Сумак реши да отведе всички на запад от хребета и да се приютят в Лоръл Гап.

Типичната за патрулните процедура: да изтеглят жените и децата далече от обсега на злината и да предупредят.

— Браво на нея.

Значи Фаун беше добре и пътуваше към Лоръл Гап.

Очевидно обаче не беше точно така.

— Кала ще разкаже какво е станало после.

Момичето със смесена кръв си пое дълбоко дъх.

— Ами… глинените прилепи се върнаха. Злината дойде с тях. Можеше да лети.

Даг изстина, но си спомни, че ужасното чудовище е вече мъртво.

— Приличаше много на глинен прилеп, само че беше много по-голяма и… изключително красива. Щом я зърнеш, няма начин да я сбъркаш с нещо друго.

Даг кимна с разбиране.

— Обсеби ни умовете. Усещането беше невероятно. На пръв поглед бях съвсем спокойна, но отвътре не спирах да пищя. — Вече не трепереше, но Даг усети обхваналото я изтощение. Познато състояние, след като си бил в близост до злина.

— Нейния ум не го обсеби като нашите — намеси се Индиго. Той също беше пребледнял и то не само заради преживяното през нощта.

Кала се намръщи.

— Какви ли не шантави мисли ми се въртяха в ума. Аркади мисли, че съм се опитвала да се заслоня.

— Както и да е — продължи Индиго, — глинените прилепи погнаха Сумак, Ремо и Нийта, а Фаун, Уит и Бери избягаха. — Понечи да каже още нещо, но спря.

— Заедно ли избягаха? — попита обнадеждено Даг. Дали Фаун беше в безопасност със Сумак?

Индиго поклати глава.

— Хукнаха в различни посоки. Май орехите, които им направи, действат.

— Злината ни подкара на север към пътя — продължи Кала, — но аз все изоставах. Дърпах се, доколкото смеех.

— Непрекъснато трябваше да я тегля — оплака се Индиго. — Тогава си мислех, че идеята си е моя, че е нещо, което съм длъжен да направя. Само че изоставахме все повече от другите и изведнъж… умът ми се проясни. Тогава хукнахме да бягаме.

— Надявах се да открия Аркади и Езерняците, за да ни защитят — призна Кала. — Никога не съм се страхувала толкова много. Започнахме да ги търсим сред скалите, но се натъкнахме на Нийта. Беше съвсем сама. Каза, че патрулните се били заслонили, отблъснали глинените прилепи и се скрили в една пещера. Сумак решила, че все някой трябва да съобщи в Лоръл Гап. Затова взела Ремо и тръгнали на запад и оставила Нийта да търси Фаун и да я заведе при Аркади.

— Само че Нийта не ги открила — продължи Индиго. — Не открила нито Фаун, нито Уит, нито Бери. Каза, че това било добър знак, защото същността й не откривала нито тях, нито злината. Надяваше се да са проявили достатъчно здрав разум да се скрият.

Даг прокара ръка през косата си и едва се сдържа да не изкрещи.

— После?

— Излязох от пещерата, за да взема вода, и попаднах на Нийта и на тях двамата — обясни Тавия. — Бях открила Аркади няколко часа преди това.

— Тавия ни разказа какво е станало с вас — включи се Аркади. — Беше истинско облекчение, когато разбрахме, че местният патрул е тръгнал след злината, но отсъстващи богове, какъв ужас цареше наоколо!

— Тъкмо се опитвахме да решим как да постъпим, защото не разполагахме с достатъчно хора, за да пренесем болен човек, а и нямаше къде да го скрием — заговори Тавия. — Тогава видяхме първия умиращ глинен прилеп и всичко се промени.

— Беше очевидно, че е по-добре лечителят да отиде при ранения, вместо обратното — заяви Аркади. — Така поне си мислех, преди да тръгна да се катеря по тази проклета планина. Оставих Бар с Рейз, не че много ми се искаше, но сега вече няма нужда да се крият. Ще се оправят.

— Нийта намери коня си — каза Тавия, — затова реши да поеме на север и да открие останалите, не че знаехме накъде са тръгнали, след като Кала и Индиго са успели да се измъкнат. Каза, че ще пробва да се свърже с местните патрулни, за да изпратят помощ.