Лоис Бюджолд - Хоризонти

Всичко се беше подредило както трябва, но къде беше Фаун?

Даг ги поведе към заслона под скалата. Аркади коленичи до Пако, отвори същността си, за да провери нараняването му, и изсумтя:

— Много интересно.

Даг вече познаваше нюансите на гласа му и се надяваше изкълченият му глезен да се стори на лечителя елементарна работа. Представи новодошлите с надеждата Пако да е в съзнание и да разбира.

— Не беше добре подобно счупване да остане без лечение толкова дълго и човекът да търпи тези мускулни спазми, но установих, че има прекъснати нерви, които не посмях да докосна.

— Прав си. — Аркади се намръщи. — Точно сега би трябвало да си пациент, не да ми помагаш, но сам няма да се справя. Кожата му не е засегната, освен ожулванията, и ми се иска да си остане така. Това означава, че ще действаме изцяло със същностите. На теб се пада тежката работа: влизаш и внимателно оправяш прешлените, правиш подсилване на спуканите места. Готов ли си?

„Сега ли?“ Единственото желание на Даг в този момент беше да тръгне да потърси съпругата си. И детето. Но пък Фаун не беше сама, напомни си той. Беше с близки хора… поне когато я бяха видели за последен път. Погледна безпомощния, разкъсван от болки Пако и потисна нетърпението си.

— Ей сега. — Седна от другата страна на Пако, протегна крака си, свали приставката и я остави настрани.

Докато Даг се съсредоточаваше, Аркади повика останалите.

— Тавия, Кала, Индиго, направете лагер. Тази вечер няма да местим пациента. Ще ни трябват шестима и твърда носилка, за която ще го вържем здраво.

Пако преглътна.

— Ако никога вече няма да мога да ходя, предпочитам да споделя.

Аркади го погледна.

— Ще направиш този избор по-късно. Готов ли си, Даг?

Аркади преценяваше възможностите и взимаше решения бързо — все пак имаше натрупан в продължение на четирийсет години опит. Макар и уморен, Даг се чувстваше уверен, че има кой да го напътства. Протегна пръсти, истинските и призрачните, звуците и движенията се изгубиха и той влезе в чуждата същност.

Тялото на болния се подготвяше да се излекува. Болката не го оставяше нито за миг. Мускулите му страдаха. Костите бяха хладни, солидни, но кръвта на места се бе съсирила и блокираше кръвоносните съдове. Аркади се зае с деликатните нерви, които приличаха на въжета и огнени езици, докато влизаше все по-навътре.

— Спри — прошепна Даг и докосна лечителя с усета си за същност. Аркади се стресна и прекъсна връзката с пациента. Дори да искаше, в този момент Даг нямаше да може да се оплете със същността на болния, защото сърцето го теглеше навън. То бе неговата котва. А пък задачата на Аркади беше много по-сложна, изискваше повече опит и… му доставяше удоволствие.

— Благодаря — прошепна Аркади. — Добра работа. Сега вече можеш да излезеш.

Даг си пое въздух и се отпусна. Колко ли време беше минало? Слънцето беше доста по-ниско.

— Преди малко припадна — докладва Кала и попи потното лице на Пако с влажна кърпа.

— Нищо чудно — отвърна бледият разтреперан Даг. „Получи се добре!“, помисли си гордо. Богове, колко много обичаше тази работа! Истинска магия. Отпусна се и няколко минути не забелязваше нищо и никой около себе си. Тавия му даде вода и сушен плънкин.

Това бе отплатата му към съдбата. Той беше донесъл късмет на Пако и се надяваше някой друг да донесе късмет на Фаун. Така дългът щеше да е платен. Сега бе ред на Даг да настоява за своето. Не беше желателно никой да му се противопоставя.

„Веднага щом имам сили да се вдигна.“

— Пако ще ходи ли отново? — попита Тавия.

Даг поклати глава.

— Рано е да се каже. Ще мине седмица, преди отокът да спадне. Чак тогава можем да кажем дали ще има трайни увреждания. Но поне ще оживее и ще може да види съпругата си.

Аркади също се надигна. Приличаше на мокър парцал.

— Трябва да намеря Фаун — рече Даг.

— Утре — заяви Аркади. — Обещавам да те свалим още утре сутринта.

— Мога и сам да ходя.

Аркади изсумтя презрително.

— Как, с търкаляне ли? Да, ще е доста бързо.

Даг докосна лявата си ръка.

— Нещо не е наред.

Аркади се намръщи, но не каза нещо. Даг се разтревожи още повече.

— Знаеш, че не мога да те вържа.

— Това няма да ме спре.

— Отсъстващи богове, Даг, ако имаш дори частица от ума на плънкин, ще изчакаш да дойде помощ.

„Аз съм помощта.“ Даг се намръщи.

— Независимо дали слезеш с търкаляне от планината, или не, докато стигнеш при каруците, ще е тъмно — убеждаваше го Аркади. — Това засега е сборният пункт. Иначе ще трябва да претърсиш цялата долина.