Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Няма да му позволя да изяде брат ми, нито пък да му отмъкне костите!

Даг се опита да се освободи, но го стиснаха още ръце. Бо викна:

— Няма смисъл, Даг! Остави я да почива в мир. Уверявам те, че й отдадохме необходимите почести.

— Тя не е мъртва! Не знам какво става, но не е мъртва! Не е възможно да е мъртва! Не и Искрицата! — Той се завъртя и отблъсна мъжете. „Това са те фермерите.“

— Даг, престани с тази лудост!

— Мътните го взели, помогнете ми! — изрева той отчаяно. Разравянето на пръстта с една ръка не бе сред най-силните му страни. Все някой трябваше да има лопата. Не очакваше тези непознати да разберат, но някои от южняците… Един от мулетарите се приближи. Даг го блъсна и едва не го повали с металната кука. Шестима други мулетари се нахвърлиха върху него и го притиснаха на тревата. Богове! Можеше да им изтръгне същността също като на глинените прилепи… „Мога, и още как.“

Разплака се от отчаяние и сълзите замъглиха всичко пред очите му — и сенките, и огъня, и уплашените лица на мъжете.

— Доведете друг Езерняк! Доведете някой, който притежава поне частица усет за същност! Те ще ви кажат, че съм прав! — Нечие коляно притисна гърдите му и той си помисли за пръстта, която тежеше върху гърдите на Искрицата. Да не би да бяха стъпили върху гроба? — Отсъстващи богове, покрихте ли лицето й? В устата й ще влезе пръст! И в очите… — Нали не й бяха зашили очите! Беше чувал, че на някои места фермерите го правели, когато погребвали мъртвите.

Гласът на Бо трепереше.

— Даг, не сме направили грешка. Тя беше мъртва и студена. Нямаше пулс. Не дишаше, острието на ножа не се изпоти, когато го поднесохме пред устата й.

— Денят беше горещ, разбира се, че ножът няма да се изпоти! Къде е Уит? Къде е Бери? Доведете Уит, той ще разбере!

— Прекалено болен е, за да стане, Даг, а Бери също е зле — прозвуча гласът на Хоторн.

Нещо не беше наред. Какво не беше наред? Даг с огромно усилие се надигна и разблъска мулетарите.

Богове, един от мулетарите тичаше към тях, стиснал лопата. Даг се обнадежди.

— Да, да, помогни ми… — Той протегна ръка към лопатата. Твърде късно разбра защо я носи — едва когато онзи замахна и го прасна по главата. Лицата, пламъците от огъня и клоните над него се завъртяха пред погледа му и се пръснаха на хиляди ярки искри.

Проряза го болка и усети, че му се гади. Болката удряше като чук и в главата, и в глезена му. Провери дробовете. Сърцето. Наложи си да си поеме дълбоко дъх. Понечи да вдигне ръка към главата си, но откри, че е вързан. Опита се да се обърне, но се оказа, че гърбът му е притиснат към ствола на едно дърво, а ръцете му са извити отзад. Не беше останал в безсъзнание дълго, защото сълзите му все още не бяха изсъхнали. Имаше чувството, че по лицето му лазят охлюви.

Размърда китка и усети въжето. Можеше да изтръгне същността му, ако се налагаше — нищо нямаше да му стане, ако изтръгнеше същността на нещо, което става за ядене, нали Искрицата го беше установила. Искрицата! Не! Не че яденето на коноп щеше да му се отрази добре. Той си пое отново дъх и събра мислите си, защото нямаше друг избор. Постара се да запази спокойствие и отпусна усета си за същност. Брачната връв жужеше, макар и едва доловимо. Това поне беше някакво успокоение. Замъглената същност под пръстта все още се усещаше. Каквото и да ставаше, положението не се беше влошило. Все още не.

Финч, Аш, Сейдж и Бо бяха наклякали пред него в полукръг и го наблюдаваха уплашено. Ход стоеше зад Бо. Беше плакал, ако можеше да се съди по следите по бузите му.

Даг преглътна, облиза сухите си устни и изграчи:

— Вече съм по-добре. Можете да ме развържете.

Бо присви очи.

— Аз ще преценя кога да те развържем, Даг.

Трябваше да подходи по-умно. Трябваше да измисли хитър подход още от самото начало, вместо да вдига на крак целия лагер и да се държи като полудял Езерняк. Крясъците — богове, гърлото го болеше — нямаше да помогнат. „Премисли добре“, казваше често Искрицата, защото крясъците не водеха доникъде.

Погледна измъченото лице на Сейдж и се сети за Кала.

— Сейдж, видях Кала и Индиго. Те също са успели да избягат и са намерили Аркади. Индиго отиде при каруците, за да чака някой да се появи там, а Кала е на източния хълм с Аркади и един ранен патрулен, на когото се натъкнахме. Тавия е при тях. Тя също се е спасила от глинените прилепи. Всички сме живи и здрави. Е, аз съм малко куц.

Сейдж буквално се разтопи пред погледа на Даг, също като мъж, който току-що е научил, че няма да погребва младата си булка и брат й. „Ами Искрицата?“ Вътрешният му глас нашепваше да увери събралите се, че е добре, преди да пристъпи към по-решителни действия.