Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Много се извинявам…

Фаун вдигна поглед към скупчилите се наоколо хора. Бо, Хоторн, Ход, Аш, Финч, Сейдж и някакви непознати. Ама това не бяха ли мулетарите от кервана с чай? Приятни хора, макар и малко грубовати.

Уит си проправи път през тълпата.

— Погребали сте я?! Погребали! Как можахте да направите такава глупост? — Той коленичи, отдръпна я от Даг и я прегърна. Даг ги наблюдаваше с усмивка, но не издържа дълго и отново я привлече към себе си.

— Уит — заговори сърдито Фаун, — ти ли ми завря червея в косата? Човек на твоята възраст не би трябвало да се занимава с подобни глупости!

Един от мулетарите се развика:

— Той я съживи! Тази Езерняк магьосник я вдигна от гроба!

— Изобщо не обръщай внимание — прошепна Даг в косата й. — Не им обръщай никакво внимание. — Нея ли се опитваше да защити от кошмара, или себе си?

Друг мулетар — как се казваше, дали не беше Спрус? — коленичи край тях и протегна разтрепераната си ръка.

— Господине, господин Блуфийлд… господине, ще съживиш ли и брат ми? Той е по-млад от мен, това беше първото му пътешествие и не знам как ще съобщя на мама… моля те!

Даг го зяпна. Лицето му беше безизразно, сякаш някой го беше халосал с лопата. Единствено Фаун усети как трепна, когато позна нападателя си.

— Не, вие не разбирате. Отсъстващи богове. Няма толкова изкусен лечител. Първо, Фаун не беше мъртва. Вие, глупаци, мътните да ви вземат дано, сте я погребали жива! — Ръцете му се разтрепериха. — Не мога да помогна на брат ти. Съжалявам.

Фаун започна да разбира какво е станало. Трябваше да е ужасена, но вместо това избухна също като Уит:

— Погребали сте ме и дори не сте изчакали Даг?

— Бяхме сигурни, че е загинал — опита да се защити Бо.

— По брачната ми връв личи, че не е загинал! Нали ти бяхме казали?

— Някой от Езерняците можеше да познае, но ги нямаше. Никой не се сети да попита онова момиче, май се казваше Нийта, когато мина набързо, защото имало някакъв ранен патрулен в планината.

Даг погледна остро Бо, но той вече се беше обърнал към един от мулетарите, който го дърпаше за ръкава.

— Моля те, господине, той е само на двайсет, мъртъв е, а няма рани. Също като нея… — Мулетарят посочи Фаун с брадичка.

По лицето на Даг преминаха жалост и ужас.

— И приятелят ми Бутджак… — обади се друг мулетар и падна на колене до първия. Фаун и Даг се оказаха заобиколени от сломените мъже. Един от тях се опита да я докосне, но бързо отдръпна ръка, стреснат от страховития поглед на Даг.

— Вие просто не разбирате — повтори Даг. Богове, налагаше се да им обясни.

И колкото и да не му се искаше, Даг започна да обяснява за същността, за злините, за орехите, изпълнили ролята на щитове, и за надеждите си да осигури защита за повече фермери, не само за хората от семейството си. Някои вдигнаха хвърлените орехи и ги оставиха пред него. По настояване на Фаун ги показаха на всички, за да могат мъжете да ги пипнат, макар че не можеха да усетят същността им. Някои проявиха жив интерес, макар да беше ясно, че близките и роднините на загиналите мулетари очакват друг отговор. Бо, Уит и момчетата от Алигаторска шапка потвърдиха, че са били свидетели, и след малко хората започнаха да се разотиват, макар и силно разочаровани. Един-двама наблюдаваха Фаун подозрително, други със страх.

Тя си беше същата, макар и мръсна. Каза си, че заслужава всички да се поклонят и на нея, и на Уит, и на Бери. Когато най-сетне разговорите за чудотворните орехи и съживяването утихнаха, тя заведе Даг да му покаже онова, което беше останало от злината.

Усети как хладната нощ се завърта около нея, когато се изправи и протегна ръка, за да се подпре на Даг, а той хвърли тоягата си, за да я подкрепи. Едва тогава тя забеляза, че Даг куца. Босият му крак се беше подул и бе станал лилав. Ако беше петуния, добре, но за човешка кожа не беше нормално. Двамата заедно се заклатушкаха към разпадналите се крила. Даг строго бе предупредил всички да не докосват отровните остатъци на злината. Никак не му беше приятно, че лагерът е толкова близо до нея, но мракът беше паднал, хората бяха изтощени и нямаше да мръднат от това място до сутринта.

Всички от групата на Сумак си бяха взели леки постели и храна, за да има на какво да разчитат, докато стигнат до Лоръл Гап, и бяха успели да ги опазят дори след нападението на злината. Даг и Сейдж се заеха да съберат конете. Фаун гризеше парченце сух плънкин, за да се успокои стомахът й. Спомни си как се запозна с Даг и как той й обясни, че храната най-добре лекува шока. Усмихна се.