Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Моля ви. Единственото ми желание е да видя лицето й още веднъж. За последен път. Прекалено много ли искам? — Даг бе готов да падне на колене, но докато не го развържеха, не можеше да мръдне. Нямаше смисъл да се освободи и да хукне нанякъде. Сега, след като отново мислеше трезво, можеше да измисли поне три начина за бягство, но му трябваше помощ — доброволна помощ. При това веднага. Преглътна отново, за да прикрие отчаянието си. — С Фаун направихме много за всички вас. Знам, че е късно и сте уморени, но… много ви моля. Просто искам да я погледна. За последен път.

Ако наистина беше за последен път, незареденият споделящ нож беше на гърдите му. Преди, когато беше нещастен и отчаян, тази мисъл му беше давала сили. Тази вечер беше различно. „Искам Фаун. Искам нашето бебе, искам, искам… искам живота.“ Години и десетилетия изпълнени с живот. Не искаше прекалено много.

— Богове! — прошепна той.

Опита се да се стегне, за да ги убеди със същността си, поне един от тях, но забеляза колебанието по лицето на Сейдж и зачака секунда, две, три.

— Така ще се успокои — заяви Сейдж.

Даг едва не изкрещя от радост. „Точно така!“ Заговори примирено:

— Не искам нищо повече. Моля ви.

Бо смръщи чело. Финч сви колебливо устни.

Аш, най-едрият от всички, въздъхна тежко.

— Добре, ще копая.

Лопатата беше само една, на мулетаря, който бе халосал Даг по главата. Даде я с нескрито съмнение. Докато тримата южняци се редуваха да копаят, страховете на Даг ставаха все по-големи. Ако ги предупреждаваше да внимават, щеше да ги убеди, че е луд. Ужасът му, че може да направи нещо, което да ги накара да спрат, беше огромен, затова реши да отиде при Уит и Бери. Закуцука толкова мъчително, че Бо се спусна да му помогне.

Семейство Блуфийлд лежаха отпуснати под тънко одеяло. Хоторн беше приклекнал до сестра си и зет си и не криеше колко е нещастен. Отдръпна се, когато Даг приближи. Бери бе зашеметена и немощна, но се опита да се надигне на лакът. Даг коленичи до нея. Едва сега разбираше какво е станало. Същностите на двамата не бяха частично изтръгнати от злината, както беше станало при него. Не точно. Щитовете им се бяха затворили толкова стегнато, когато злината се беше опитала да изтръгне същността им, че искрата на живота се беше отдръпнала дълбоко в тях и се беше свила на топка.

Даг изсумтя от удивление и протегна ръка, за да свали щита на Бери. Тя изхленчи недоволно.

— Всичко е наред. Той си свърши работата. — Не само че я беше свършил, но беше и почти изчерпан. Изтънялата същност щеше да се разпадне всеки момент. Дори сама щеше да престане да действа след няколко часа, а младата жена щеше да остане изтощена, но жива. Той свали ореха, силната връзка се разпадна с нежелание и потече като кленов сироп, а същността на Бери прие обичайната си форма.

Тя си пое дълбоко дъх, надигна се и стисна главата си с ръце.

— Ох.

Опита се да се изправи.

— Даг, нямаш представа каква нощ преживяхме! Уит… — Обърна се уплашено към съпруга си. Той все още беше в безсъзнание.

— Чакай. — Даг се пресегна между тях и отдели няколко секунди, за да провери състоянието и на другия щит. И той беше издържал опита на злината да изтръгне същността на младежа и всеки момент щеше да се разпадне. Уит нямаше да е в най-добро състояние, когато това станеше, а на същността му щяха да се необходими поне два дни, за да се възстанови. „Поне така мисля.“ Даг свали ореха на Уит и усети как връзката с живата му същност се прекъсва.

Уит изпъшка.

— Чувствам се ужасно. Бо, какво съм пил? — Погледна недоумяващо Даг с подпухналите си очи. — Даг! Ти тук ли си? Злината… Фаун… тя оформи споделящия ти нож, сложи му пера…

— Убихме злината, Уит! — прошепна Бери.

— Така ли? А, да, спомням си. Крилете й окапаха, шантава работа… Даг, твоите щитове, изглежда, действат! — Уит опипа цялото си тяло, сякаш се страхуваше дали всичко си е на мястото.

— Да, но трябва да ги усъвършенствам. Сега почивай, патрулен. Свърши си работата.

Уит се ухили доволно.

— Ама успях, а? Иха! Чакай да разкажа на Бар и Ремо.

„И на още много други.“ Двайсет души бяха видели как фермерският патрул на Фаун беше прострелял ужасната злина. Даг си каза, че тази легенда бързо ще се разнесе сред хората. Щеше буквално да полети.

Уит и Бери заразказваха един през друг снощните събития, още от мига, в който били отделени от останалите, та чак до нападението им над злината прилеп. Даг почти не слушаше, тъй като бе насочил усета си за същност към гроба. Ако щитът на Фаун престанеше да действа, преди да я извадят… А той със сигурност щеше да действа до утре сутринта. Отсъстващи богове, а той беше готов да остане при Аркади през нощта! „Не крещи, мълчи.“