Лоис Бюджолд - Хоризонти

— Не! — изкрещя Вайо.

— Ти решаваш — сви рамене Сумак. — Имаш час, за да помислиш как ще й се отрази преходът. А след като ще бягаме петдесет, може би шейсет мили, мисли кой ще я носи. — Огледа останалите. — Всички лъкове и стрели да са в ръцете на хора, които могат да ги използват.

— Лъкът на Тавия се счупи, когато конят й падна върху него — обади се Фаун. — Нийта взе колчана.

Сумак кимна и каза:

— Ремо може да взема лъка на Бар, а Нийта моя. Уит, ти си имаш арбалет.

Значи оръжията за поразяване отдалеч щяха да са в ръцете на хора, които можеха да се заслоняват или бяха с щит, тоест нямаше опасност да бъдат поробени.

— Можем да се бием с тези чудовища! — обади се Финч. — Веднъж вече ги отблъснахме.

— Говори от свое име, момче — изръмжа Бо. — На мен ми се струва, че си отидоха, защото им стана скучно.

— Не можем да се бием с господаря им обаче — продължи Сумак. — Трябва ни помощ от патрула на Лоръл Гап. Мътните го взели, трябва да се включат всички Езерняшки лагери!

— У мен е зареденият споделящ нож на Даг — напомни тихо Фаун. — Той ми го хвърли. Това е последната ни надежда.

— Значи — отвърна Сумак — имаш две основателни причини да не се отделяш от мен.

Фаун преглътна.

— Даг може да се върне и да ни потърси. Може и Тавия да се върне.

— И ще открият групата на Аркади — каза Сумак. — Те ще се крият, докато не изпратим помощ.

На Фаун й се стори, че тя се успокоява с тази мисъл.

Аркади вдигна глава и изсумтя:

— Игла. Превръзки. Шина.

Кала и Фаун веднага припнаха към него.

— Как си? — попита го Сумак наглед незаинтересовано.

— Ще се оправя. Просто не ми води подобни спешни случаи през следващите три дни.

— Ако не си чул, медицинската ти шатра ще е тук, скрита сред скалите. Задачата ви е да останете живи, докато пратим патрул, който да ви измъкне.

Той кимна. Май никак не съжаляваше, че Сумак ще избяга от това място заедно с фермерите.

Два часа след залез изгря луната и окъпа източния склон в млечнобяло и мастилено. В друг случай Даг би казал, че е светло като ден. Не и тази вечер обаче. Затътри се напред с тоягата в ръка и превит под тежестта на Аулет. Глезенът му протестираше болезнено на всяка крачка. Отне им двойно повече време да стигнат до билото, отколкото бе предполагал. Долавяше нетърпението на Тавия.

— Дай аз да понося детето — предложи тя, когато стигнаха горе.

Той махна с ръка.

— Чакай малко. — Погледна надолу към долината, сребърната панделка на реката и лентата на Северния път. Нищо не помръдваше. Нямаше издайнически пушек в гората на север. Позволи си да се открие и протегна усета си за същност, но до долината имаше цели две мили, а обсегът му не беше чак толкова мощен. „Фаун е жива“, подсказа му брачната връв. Но къде ли беше?

Нещо докосна усета му. Нещо на север, откъм хребета. Едва доловимо.

— Тавия, отвори се и провери хребета от дясната ни страна. На около половин миля.

— Но това е точно на границата… Чакай! Това е патрулен! Да не би да е някой от нашите?

— Не познавам същността. Струва ми се, че е ранен.

Тя кимна. Започнаха да се провират сред рехавите храсти, заобикаляха скали и гъсталаци. Дърветата ставаха по-гъсти, а сенките по-опасни.

Тавия избърза напред. Даг я настигна пред някакво дере.

Отдолу се чу глас:

— Помощ…

— Тук сме — подвикна Тавия. — Слизаме.

— Мисля, че съм си счупил гръбнака — отвърна гласът.

— Не мърдай тогава!

— Не мога да помръдна и да искам, мътните го взели!

Затърсиха откъде да слязат и накрая почти се свлякоха в дерето.

Наистина беше патрулен. Среден на ръст, на средна възраст. Лежеше по гръб, с отпуснати крака, стиснал юмруци. На лявата му китка се виждаше поизбеляла брачна връв. Устните му бяха сухи, напукани и кървяха. Разкъсаната му риза беше покрита с тъмна засъхнала кръв. Даг успя да различи следите от нокти, оставени от глинени прилепи. Човекът се оказа прав за гърба. Поне два прешлена бяха пукнати.

— Вода — примоли се той на Тавия, когато тя се наведе над него. — Вода!

— Даг? — попита тя. — Може ли?

— Да, дай му. Внимавай да не се задави.

— Кои сте вие? — прошепна раненият, след като жадно отпи две-три глътки. — Патрулни? Не сте от нашите. Да не би да идвате на помощ? — Присви обнадеждено очи към Даг, видя изпокъсаните му дрехи, тоягата и приставката на ръката и надеждата го напусна. — Да не би…

— Казвам се Даг Блуфийлд, без… — Премълча „без лагер“. — Пътувахме на север, смесена група от фермери и Езерняци. Нападнаха ни по залез тези летящи… твари. Глинените прилепи. Опитаха се да ме отнесат заедно с Тавия и момченцето, но се отървахме от тях. Искаме да се върнем при нашите хора, но не мога да разбера накъде са тръгнали.