Лоис Бюджолд - Свещеният крал

Биаст се обърна, дори обърна коня си и се загледа в Ингрей, който ръчкаше огъня с една пръчка.

— Ще се оправите ли двамата?

— Да — отвърна Ингрей. — Вие тръгвайте към портата в къпинака. Ние ще ви настигнем.

Аяда вдигна с някаква мрачна тържественост знамето, отстъпи няколко крачки назад и задържа червено-черния флаг над огъня, докато не се подпали. После подаде дръжката на Ингрей. Той я стисна здраво с две ръце, затвори очи и запрати знамето към небето. Отвори очи и стисна ръката на Аяда, готов да отскочи встрани от падащите отломки. Ако въобще паднеше нещо.

Знамето обаче са завъртя около себе си и избухна в стотици горящи парченца, които се посипаха като дъжд около тях.

— О — промълви с изненада Аяда. — А аз си мислех, че ще трябва да пообиколим из гората със запалени факли и да търсим сухи храсталаци…

— Май няма да се наложи — каза Ингрей и я поведе към Биаст, който гледаше пламъците с широко отворени очи. — Време е да тръгваме. Да, определено е време да тръгваме. — Някъде в гората зад тях нещо много, много сухо се подпали с рев и фонтан от искри. — При това бързо.

Конят на Биаст запристъпва нервно въпреки умората си, но принц-маршалът го задържаше наравно с двамата пешаци, които се провираха между разкривените дървета към блатото. Огледа Ингрей и Аяда, сякаш се чудеше кого от двамата да издърпа на коня зад себе си и да препусне в галоп, ако вятърът смени посоката си. За щастие, поне от гледна точка на Ингрей, защото не му беше останала енергия за още един спор тази нощ, лекият ветрец не се усили и огненият кръг се разширяваше бавно. Стигнаха до края на гората с, ако не голяма, то с достатъчна преднина пред неумолимите пламъци.

Аяда крепи Ингрей до портата в къпинака. Там той се спъна и за малко да падне. Биаст слезе от коня си, вдигна Ингрей на седлото и поведе животното за юздите. Не им трябваше друга светлина освен тази на горския пожар, за да се изкачат по лъкатушната пътечка по склона на долината. Стигнаха до откритата издатина и завариха останалите около скромния бивак, подготвен от Симарк, Отовин, Бернан и Херги.

Левко помогна на Ингрей да се смъкне от коня на Биаст. Треската на Ингрей се беше усилила сериозно, а сутрешният студ не помагаше. Щом видя как Левко премята ръката на Ингрей през раменете си, за да го замъкне до огъня, Халлана заряза Фара на грижите на Херги и забърза към тях. Ингрей се притесни повече от измърморената й под нос ругатня, отколкото от собствената си слабост.

Тя го изгледа намръщено, после нареди на Бернан и Осуин:

— Дайте му топла храна и нещо топло за пиене, бързо. И всички одеяла и плащове, с които разполагаме.

— Много кръв ли е загубил? — попита разтревожено Аяда.

Халлана избегна директния отговор.

— Ще се оправи, ако успеем да го стоплим и да го нахраним.

Появи се Херги с коженото си куфарче и Ингрей изтърпя още едно почистване и превързване на покритата си с кафяви кори дясна ръка — поне раната се беше затворила отново, а синините избледняваха. Сякаш всички се щураха насам-натам с ненужно според Ингрей вълнение, вадеха храна и одеяла и подклаждаха огъня. Ингрей беше уморен, не му стигаше въздух, главата му се въртеше, а ръцете му трепереха толкова силно, че едва не разля билковия чай със странен вкус, докато вдигаше чашата към изтръпналите си устни. Аяда обаче му я допълваше непрекъснато и му буташе в устата залък след залък. И което беше много по-приятно, накрая се сгуши под одеялата до него, за да го стопли с тялото си. По някое време той най-после спря да трепери и остана само много, много уморен.

— Вие как се озовахте тук всъщност? — попита Ингрей Просветен Левко, който беше седнал до него да му прави компания и да си разделят шепата сушени плодове, които някой беше измъкнал от дисагите си. — Не можах да пратя съобщение, след като напуснахме двореца, макар да исках. Конскарека ни държеше и двамата в подчинение, и мен, и Фара.

— Същата вечер придружих Халлана при Аяда. Разговаряхме, когато Аяда изведнъж се разстрои и непрекъснато повтаряше, че ти се е случило нещо ужасно.

— Изведнъж спрях да те усещам — вметна Аяда. — Уплаших се, че са те убили. — Сигурно би се сгушила още по-плътно до него, но това едва ли беше възможно, затова само стисна по-силно ръката му.

— Конскарека открадна връзката ни.

— А! — промълви тя.

Левко вдигна любопитно вежди, но предпочете да продължи с разказа си.

— Лейди Аяда настояваше, че трябва да те потърсим. Халлана се съгласи. Аз… реших да не споря. Твоят конник Жеска също реши да не спори, поне с Халлана, макар че тръгна с нас, позова се на задълженията си като надзирател. Четиримата отидохме до двореца на Конскарека и там ни казаха, че сте отишли при краля. Оттам отидохме в кралския палат и заварихме Биаст до смъртното ложе на баща си, и той ни каза, че сте се върнали в двореца на графа. Сигурни бяхме, че не сме се разминали в тъмното. Халлана я прихванаха… ами, каквито я прихващат от време на време, и ни поведе към конюшните на графа.