Лоис Бюджолд - Свещеният крал

Призрачният маршал се изправи, цял. Раздвижи рамене с облекчение сякаш и кимна тържествено на Ингрей. После се обърна, посегна към ръката на Просветен Осуин и без да поглежда повече назад, изчезна.

Истинската тъмнина се ливна пред очите на Ингрей за пръв път тази нощ и едва сега той си даде сметка, че през цялото време е виждал, при това с неестествена яснота, благодарение на светлика, излъчван от призраците. Джокол изсумтя и се разбърза да хвърли дърва в малкия огън, който, без Ингрей да забележи, явно беше запалил да стопли Фара по някое време през нощта, докато бе чакал някой отдаден на неговата Дама да потърси услугите му. Жълтата светлина надигна езици и позлати уморените лица на скупчилите се край нея хора.

Биаст кимна предпазливо към кралския флаг на Вълчаскала, който Ингрей още стискаше и всъщност използваше за опора.

— Какво ще правиш с това?

„Какво наистина?“ Той се вгледа смутен в знамето. Усещаше го точно толкова солидно и материално, колкото и знамето на Конскарека, което Фара беше счупила, само че това не беше дошло тук от външния свят и Ингрей се съмняваше, че ще може да го изнесе навън, отвъд границите на Ранената гора. Съмняваше се и че знамето ще преживее и зората, предвестявана вече от бледосива отсянка в мъглата, която се кълбеше сред разкривените дъбове. Свещеният кралски дух на Ингрей беше в по-голяма степен ограничен от пространството, времето и нуждата, отколкото, изглежда, си даваше сметка Биаст, ако се съдеше по безпокойството, с което го гледаше.

Не му се искаше да връчи хрисимо знамето си на Биаст, нищо че това изглеждаше най-разумно от политическа гледна точка. То беше Вълчаскала, а не Еленовшип, беше от нощта, а не от деня, и освен това, освен това… „Нека си заслужи свое“.

— В Старите лесове — каза Ингрей — кралският знаменосец бранел знамето от смъртта на стария крал до избирането на новия. — „И сега знам защо“. — Тогава строшавали знамето и хвърляли парчетата в пламъците на кладата при мъртвия крал, ако обстоятелствата позволявали тази церемония. А ако не, някой сигурно е спретвал нейно подобие, според силите си, въображението си и онова, което му е подръка. — Той се огледа разсеяно. — Аяда, трябва да очистим и тази земя, преди да си тръгнем. С огън, струва ми се. И ще е добре да побързаме.

— Преди слънцето да е изгряло? — попита тя.

— Така ми се струва редно.

— Ти би трябвало да знаеш.

— Знам.

Тя проследи погледа му.

— Горският на баща ми казваше, че тези дървета са болни. Още тогава искаше да опожари гората, но не му позволих.

— На мен ще позволиш ли?

— Това е твоето царство.

— Само до заранта. От утре пак ще е твое. — Хвърли поглед към Биаст да разбере дали е схванал намека.

— Може би така е най-добре — въздъхна Аяда. — Може би е необходимо. Може би е… време. А какво, хм… какво ще правим с тялото на Уенцел?

Просветен Левко се обади смутено:

— Не мисля, че ще можем да го отнесем. Конете ни бяха капнали още вчера и тепърва ги чака тежката задача да изведат всички ни до главните пътища. Ще трябва да пратим някой за него по-късно. Дали да не натрупаме могилка от камъни, за да го предпази от дивите животни и птиците?

— Последният крал Конскарека така и не е имал своята воинска клада — каза Ингрей. — Както и никой от другите тук, освен навярно малцината, загинали в подпалени колиби през онази нощ. Не знам дали Одар ги е погребал в ями по някакви теологически съображения, или това е било част от магията и проклятието му, или просто ефикасност по време на война. Колкото повече научавам за Кървавополе, толкова повече ми се струва, че никой не е знаел, дори тогава. Късно е — настъпи последният час. Ще подпалим гората. — За Уенцел. „За всички тях“.

Аяда близна пръст и го вдигна във въздуха.

— Има слаб вятър от изток. Трябва да свърши работа, дори да не завали.

Ингрей кимна.

— Биаст, господа, бихте ли помогнали на Фара? И някой да събере конете.

— Това аз мога да го направя! — жизнерадостно викна Халлана и изуми всички освен Осуин, като се качи на могилата, заобръща се в четирите посоки и се развика силно и майчински, сбрала ръце около устата си:

— Конее! Конее!

Осуин изглеждаше малко смутен, но ни най-малко изненадан, когато след няколко минути тропот и хрущене през храсталака оповестиха появата на изоставените им коне. По знак на Ингрей Джокол и Левко без много приказки събраха още скършени сухи клонаци и листа и ги струпаха около трупа на Уенцел. Левко прибра кесията, пръстените и други ценни предмети, които биха заинтересували бъдещите законни наследници на Конскарека, Аяда сложи скършеното знаме най-отгоре на купа, а Халлана помогна на овдовялата принцеса да се качи на коня си. После всички се гмурнаха вкупом в мъгливите сенки през блатото. Фара изобщо не погледна назад.