Лоис Бюджолд - Свещеният крал

Ингрей се опита да стане, не успя и опита отново. Постоя за миг с ръце на коленете си, замаян и слаб. Не смяташе, че е загубил толкова много кръв, че да пострада сериозно, но кръвта по земята и по предницата на гамашите му изглеждаше стряскащо много. „Винаги изглежда повече, когато е размазана така“. Накрая той се изправи и погледна към последното привидение и към Аяда, която още държеше знамето с вълчата глава. Високо горе, върху стоманения връх, сърцето-сянка пулсираше.

Ингрей се поклони на призрачния маршал.

— Ще ти поискам един дар в замяна, знаменосецо. Още миг от времето ти.

Маршалът разтвори ръка в знак на разрешение и любопитство. „Сега цялото ми време е на ваше разположение, господарю“, сякаш казваха очите му.

Ингрей пристъпи напред и сложи ръка върху рамото на Аяда; тя му се усмихна уморено, лицето й бе бледо, омазано с прах, но грейнало. Ингрей погледна петимата от свещената банда. „Да…“

— Просветен Осуин, Просветена Халлана, бихте ли дошли тук?

Те се спогледаха и пристъпиха към тях.

— Да, Ингрей? — каза Халлана.

— Бихте ли го хванали за двата края, на едно ниво. Не много високо.

С известно притеснение те хванаха дръжката на знамето, сякаш неуверени дали ще го усетят твърдо и материално, и се отдалечиха един от друг, прихващайки го в двата му края. Знамето на Вълчаскала се разви и провисна надолу, сякаш великият Вълк скланяше глава към земята.

Ингрей се обърна към Аяда.

— Хвани ме за ръката.

Тя докосна неуверено дясната му ръка от страх да не развреди допълнително разкървавената рана, но той стисна здраво пръстите й и тя също го хвана по-здраво. Ингрей се обърна така, че и двамата да са с лице към знамето, което Халлана и Осуин държаха хоризонтално на крачка над земята.

— Прескочи го с мен — каза той, — ако ще сме съюзници в нощи като тази и любовници във всички нощи оттук нататък.

— Ингрей… — Тя се взря неуверено в него, косо през провисналите пред лицето й кичури. — Да не би да ме молиш да се омъжа за теб?

„Повече или по-малко“, понечи да каже той, но премисли. Само „повече“.

— Да. Хубаво е да се омъжиш за крал Сега ти е паднало. — Той се огледа; лицето на Осуин грееше от просветление, а Халлана се усмихваше широко. — По-добри свидетели не бихме могли да намерим и да искахме — трима уважавани храмови свещени, двама принцове — единият поет, който без съмнение ще обезсмърти този миг, преди да сме преполовили пътя до Изтокдом…

Джокол, който се беше приближил да чува и вижда по-добре, кимна въодушевено.

— Ах, Ингори, браво на тебе! Да, скачай, Аяда, скачай! На моята красива Брейга това много би й харесало, да!

— Една принцеса… — Ингрей се поклони малко неуверено към Фара, която седеше неподвижно на могилата; тя му отвърна с мрачно, но не и неодобрително кимване. — И още един. — Ингрей кимна към призрачния маршал. Не беше предполагал, че привиденията могат да се забавляват, но изненаданата усмивка на това привидение му даде благословията си за тази последна и неочаквана употреба на знамето, което беше защитавал с живота си. — Ако искаш, по-късно можеш да организираш и други церемонии. Стига да са с мен — предпазливо добави той.

— Хората обикновено се ограничават с една, най-много две — избумтя с усмивка Осуин.

Ингрей отвори уста за нови аргументи в своя полза, но Аяда сложи два пръста на устните му да го спре. Той позалитна, когато коленете му за пореден път почти се подгъваха, и тя го погледна замислено. После отправи поглед поред към Осуин и Халлана, протегна ръка и натисна дръжката по-ниско; двамата свещени послушно се приведоха, за да смъкнат бариерата до височина, която пребледнелият им свещен крал да прескочи, без да се просне по лице в пръстта.

Ингрей и Аяда се погледнаха и скочиха, хванати за ръце.

Ингрей залитна леко при приземяването и главата му се завъртя, но Аяда го прихвана навреме. Размениха си целувка, която Ингрей планираше като кратка и обещаваща; Аяда обаче хвана лицето му и го целуна както трябва. „Да“, помисли си Ингрей и си даде почивка, колкото да усети мекотата, топлината и кроткия намек за зъбите й. „Това е единственото, живото Сега“.

Отдръпнаха се, размениха си плахи усмивки и Ингрей си прибра знамето. Пулсиращото сърце беше изчезнало от върха му. „Но кой коя половина е получил?“ Не мислеше, че знае.

Призрачният маршал се смъкна на едно коляно, развърза сивеещите плитки от златния си колан и вдигна главата си пред себе си. Ингрей също коленичи и тръсна ръка за една последна, голяма капка кръв, която размаза по набразденото от бръчки чело. Старият душевен жребец, който освободи, беше силно износен, но Ингрей си помисли, че навремето сигурно е бил прекрасно и бързо животно, защото тази нощ просто летеше.