Лоис Бюджолд - Свещеният крал

— Ако трябва да гадая, Осуин — продължи Левко към колегата си и Ингрей долови поизтлялата разгорещеност на воден вече дебат, — според мен всички ние сега сме свещени погребални животни.

Отначало Осуин като че ли се засегна малко, но после се замисли. Халлана се изкиска, моля ви се. Звукът беше натегнат до скъсване, но и някак чудновато радостен.

— Ингрей трябва да очисти моите призраци — твърдо рече Аяда. — Казах ви, че ще е така.

Двудневни спорове, предположи Ингрей, но пък компанията, макар и странна, определено и страховито беше подготвена по темата. „Боговете нямат други ръце в този свят освен нашите“. Ръка в ръка в ръка…

Биаст видя сестра си — Фара седеше превита на дългата могила до тялото на Уенцел — и затича към нея, падна на колене и я прегърна. Главите им се сведоха една към друга и двамата си зашепнаха. Рамене й се разтресоха и той я притисна към гърдите си. Фара — все още — не плачеше.

— Аяда — тихо рече Ингрей, — по-добре да не се мотаем, ако искаме това да подейства. — Плъзна поглед по привиденията, които вече не се бутаха, а го гледаха мълчаливо и с копнеж. „Все едно аз съм последната им надежда за покой“. — Как да… какво трябва да… — „Какво трябва да направя?“

Тя стисна с две ръце знамето с вълчата глава и изправи рамене.

— Ти си кралят-шаман. Направи онова, което ти се струва редно, и всичко ще е наред. — Маршалът със златния колан направи жест на съгласие.

Четири хиляди, толкова много! „Не е толкова важно откъде ще започна, колкото да започна“.

Ингрей се завъртя бавно и погледът му попадна на високия воин с вълчата кожа, когото беше видял по-рано. Даде знак на привидението да пристъпи напред и се взря в бледите му черти. Призракът се усмихна и кимна кротко, сякаш да му вдъхне кураж, после падна на едно коляно пред Ингрей, хвана лявата му ръка и сведе глава. Омаян, Ингрей протегна десния си показалец, по който се стичаше тънко ручейче кръв от подгизналата превръзка на отворилата се отново рана, и размаза една капка върху челото на воина. Притесни се не на шега, защото сега призракът му се стори съвсем солиден, а не течен като преди, и се зачуди какво ли говори това за собственото му променено състояние.

— Ела — прошепна Ингрей и душевният вълк на воина, толкова древен и износен, че приличаше повече на тъмно петно, изтече през пръстите му. Воинът се изправи и вдигна лице към чакащите свещени, после протегна ръка към Просветен Осуин в жест наполовина поздрав, наполовина молба. Осуин хвърли кос тревожен поглед към Халлана, която му закима енергично, и протегна ръка да хване ръката на привидението. Вълчият воин я стисна, усмихна се блажено и се стопи.

— О — каза Осуин с пресекващ глас и от очите му потекоха сълзи. — О, Халлана, не знаех…

— Шшш — рече тя. — Сега вече всичко ще е наред, струва ми се. — Облиза устни и погледна Ингрей, сякаш той беше кръстоска между някакво прославено произведение на храмовото изкуство, което е дошла да види от много далеч, и любимото й дете.

Ингрей се огледа отново и даде знак на друг воин да се приближи. Мъжът коленичи, после тромаво и обнадеждено вдигна с две ръце главата си. Ингрей беляза и неговото чело с червено, каквото и да значеше тази последна капка от света на материята, и освободи един тъмен ястребов дух, който литна в нощта и изчезна. И този воин протегна ръка към Осуин и този път Ингрей видя, точно преди мъжът да се стопи, как му беше възвърната целостта. „Значи Бащата те поведе по пътя ти“.

Призрачна жена пристъпи напред, млада на вид; носеше знаме, което се разви и в центъра му се облещи фучащата котка от древния герб на Рисовгьол, кин, чиято мъжка линия се беше прекъснала преди две столетия. Когато пое ръката й, Ингрей с изненада усети още две опърпани души, прилепили се към нея през знамето й. Рисът й беше тъжен и умърлушен, а другите две същества бяха толкова изтънели, че се изнизаха през пръстите му, без да ги познае. Ингрей беляза челото й с три успоредни червени резки, което, изглежда, беше достатъчно, защото тя стана и тръгна към Джокол, който се усмихна широко, взе ръката й, целуна я и й каза нещо на ухо, преди жената да изчезне. Ингрей можеше да се закълне, че чу тих смях, изпълнен с внезапно веселие. „Джокол за Дъщерята, да. Дамата на пролетта е известна с изобилните си благословии“.

Следващият беше кльощав старец — той отиде при Левко, по чието лице се изписа дълбока замисленост, след като привидението си замина. „Левко за Копелето естествено“.