Лоис Бюджолд - Свещеният крал

— Просветени, какво да правя с тях? — И махна към привиденията — неспособни да избягат от него, нежелаещи да дойдат при него.

Осуин си пое дълбоко дъх и каза неохотно, сякаш повтаряше стар урок:

— Небесата плачат, но свободната воля е свещена. Значението на „да“ се основава на способността да кажеш „не“. Така както принудителната женитба не е женитба, а е равна на изнасилване. Боговете или не могат, или не искат да насилват душите ни — във всеки случай не го правят. Доколкото аз знам — добави ученият в него.

„Тези двайсетина също са загинали на Кървавополе; дългът ми към тях си остава“. Ингрей отключи гласа си и заповяда на всеки от отчаяните призраци да пристъпи напред, даде им капката си кръв и освободи душевните им твари. И ги пусна. Повечето се разнищиха, избледняха и се стопиха напълно още преди да стигнат дърветата.

Оставаха само двама — маршалът със златния колан, който беше останал цялата нощ с Аяда и кралското знаме на Вълчаскала; другият беше съществото, до което — и за което — маршалът беше загинал на Кървавополе. Ингрей вложи почти всичката си останала сила, за да принуди Конскарека да пристъпи напред. Накрая и двамата се озоваха на колене.

„Този не е като другите“. Душевния кон на Конскарека го нямаше, също и кралския му дух, но поредицата от души оставаше, поколения графове Конскарека все още се бутаха неспокойно в изтерзаното му призрачно тяло. Ингрей посегна предпазливо към останките от Уенцел в кашата и прошепна: „Ела“. И по-силно: „Ела!“ Създанието пред него се разтресе, но индивидуална душа така и не се отдели. Ингрей се зачуди дали не е допуснал тактическа грешка — ако си беше опитал късмета с Конскарека в самото начало, преди дългата нощ да го умори, дали не би могъл да раздели онова, което отдавнашното заклинание беше сляло? Или тази задача просто не му беше по силите? Беше почти сигурен, че е така. Почти.

Някои от лицата на Конскарека, издигащи се на повърхността на ужасяващия череп, поглеждаха с копнеж към портите на боговете — петте зле подбрани съсъда, които се крепяха взаимно, изцедени от умора, голяма почти колкото неговата. Други извръщаха поглед и в безумните им очи се четеше цялата горчивина, ярост и безкрайна агония на Конскарека.

— Какво искаш? — попита Ингрей създанието. — Да ти върна изгубените столетия не ми е по силите. Отмъщението да откъснеш другите души тук от боговете ти го отказах, защото това не е същинска проява на свещения ти кралски дух, а предателство спрямо него. Какво остава? Бих ти дал милост, ако би приел такава. — „Боговете биха ти дали цели реки милост“.

— Милост — прошепнаха някои от гласовете на Конскарека, поглеждайки към портите, и: — Милост — прошепнаха останалите, извръщайки поглед от тях. Една-единствена дума, обхващаща противоположни и взаимно изключващи се емоции. Би ли могъл Ингрей, било чрез физическа или магическа сила, да завлече това разделено същество до нечий олтар? И редно ли беше да опитва?

Времето се беше разтеглило тази нощ, но сега свършваше. Ако зората дойдеше, без да е взето решение, какво щеше да стане? А ако той изчакаше зората да дойде и да му отнеме възможността за избор, това нямаше ли само по себе си да е решение? Ако допуснеше умората да повлияе на преценката му… е, нямаше да е първият човек или крал, който го е направил. Мислел си беше, че да поведеш мъже в битка срещу многократно по-силен враг е най-трудната задача за едни крал, но тази нова невъзможност му отвори нови хоризонти на трудност. Взираше се в Конскарека и си мислеше: „Той трябва да е бил човек с велика душа, в началото, щом боговете все още го искат дори в това му състояние на пълна развала“.

Плъзна поглед по свидетелите — трима храмови свещени, двама принцове, една принцеса и двамата кралски знаменосци, живата и мъртвият. По-раншният малък пристъп на кралска ревност се беше стопил без следа от лицето на Биаст. Дори и той не искаше свещения кралски дух в този момент. Лицето на призрачния маршал беше безизразно.

Ингрей стисна изтръпналата си от болка дясна ръка — кръвта потече по пръстите му — и описа плътна линия около черепа на изтерзаното привидение. После пое дълбоко в дробовете си мъгливия нощен въздух и промълви:

— Милост.

И пусна Конскарека.

Бавно, като гъст дим от клада, Конскарека се разсипа и призмата на душевната материя стана неразличима от мъглата. Призрачният маршал затвори мъртвите си очи за миг, сякаш ако не види, няма и да знае. От всички присъстващи той единствен разбираше избора, помисли си Ингрей. Всички избори. Поляната тънеше в тишина.