Лоис Бюджолд - Свещеният крал

— Принц Биаст — тихо подвикна Ингрей. — Боя се, че сега ще ми трябвате вие. — „Биаст за Сина. Разбира се“.

— Подозирам, че от мен ще има най-малко полза тази нощ — измърмори Халлана и хвърли замислен поглед към могилата. — Ще поседя с бедната Фара, докато не ви потрябвам. Предполагам, че вече едва се държи.

— Благодаря, Просветена — каза Ингрей. — Фара преживя истински ужас. Но накрая си спомни, че е принцеса.

Биаст се приближи до Ингрей и го изгледа предпазливо. Омаята в погледа му, когато гледаше Ингрей, беше примесена и с нишка на предизвикателство. В не особено сполучлив опит за ирония принцът измърмори:

— Трябва ли да те наричам „господарю“, докато сме тук?

— Не е нужно да ми казвате никак, стига да се отзовете на задачата. Фара ще се оправи ли? — Ингрей кимна към принцесата, която седеше, свита на топка, на могилата и гледаше мрачно, докато Халлана присядаше до нея.

— Предложих й да я заведа при Симарк и слугите на свещените, но тя отказа. Каза, че искала да присъства.

— Заслужила си е правото. — И това щеше да я направи единствения друг човек освен Ингрей, който бе станал свидетел на всичко, сторено от Конскарека, като се започне със смъртта на баща й до… каквото там донесеше краят на тази нощ. Ако Ингрей оцелееше, това можеше да се окаже важно. „А ако не оцелея, може да се окаже още по-важно“.

— Подозирам, че повечето тук ще са ваши — каза Ингрей на Биаст. — Старите крале са имали две задачи — да поведат хората си в битка и след това да ги върнат у дома. Струва ми се, че Конскарека забрави за втората, обзет напълно от тъмната си лудост и отчаянието. Тези воини от Старите лесове — те са изпълнили дълга си към краля; остава неизпълнен само дългът на краля към тях. Тази нощ — Ингрей въздъхна, — тази нощ ще е дълга.

Биаст преглътна и кимна отсечено.

— Продължавай.

Ингрей плъзна поглед по напрегнатите привидения, които пак бяха започнали да стесняват кръга, и повиши глас, макар да не беше сигурен, че това е необходимо; в границите на Кървавополе неговият глас се чуваше.

— Не се бойте, че ще ви изоставя! Не ще приключа поста си, докато вашият не свърши.

Млад мъж с руса брада коленичи — първият от дълга редица младежи, мнозина жестоко осакатени. Ингрей освобождаваше създание след създание — глиган и мечка, кон и вълк, елен и рис, ястреб и язовец. Биаст се вглеждаше във всеки мъж, който минаваше през ръцете му, сякаш гледаше в криво огледало.

Войската на Одар беше водила двудневна битка, докато убие тези мъже и жени; Ингрей не виждаше как би могъл да ги освободи всичките за една нощ, но в тази гора с времето сякаш се случваше нещо странно. Не знаеше дали е като онова, което се случваше с потока на възприятията му при пристъпите на бойна лудост — част от шаманските му умения, — или боговете им бяха заели някакъв елемент от Своето божествено време, благодарение на което се отзоваваха на нуждите на всички души по света едновременно и равностойно. Ингрей знаеше само, че дължи на всеки воин поне миг от пълното и нераздвоено внимание на свещения крал; и макар не той да бе поел това задължение, нему се бе паднало да го изплати. „Наследник, че и отгоре“.

А после започна да се чуди кой ще стигне пръв до края — воините му или самият той. Може би щяха да стигнат там заедно, в съвършено равновесие.

Дартакийските стрелци пристъпиха напред някъде в средата на нощта. Ингрей нямаше представа какво да прави с тях, защото те не носеха душевни зверове, които да освободи. Какъв случаен ефект на магията беше хванал в капан и техните души, какъв наниз от прекъснато заклинание, божествен дар, нощна битка и кърваво жертвоприношение ги беше затворил тук, той нямаше представа. Въпреки това ги беляза с кръвта си като другите, те му благодариха с поглед като другите и той ги предаде на очакващите ги богове, също като другите.

Жената Вълчаскала го целуна по челото в замяна на кръвната му благословия, а после, очевидно решила да угоди на себе си, го целуна и по устните, преди да се обърне към Халлана. Неговите устни се вледениха за миг от студа на устата й, но пък нейните се стоплиха с отсянка на цвят, като спомен за миг на щастие, така че сделката изглеждаше справедлива.

В мрака преди зазоряване, когато звездите и вехнещият полумесец се скриха зад плътни облаци, Ингрей най-сетне стигна до горчивия край на задачата си. Двайсетина привидения се бяха скупчили далеч от него, извърнали бледите си лица от боговете. Ингрей се обърна към Осуин.