Лайза Клейпас: Диви нощи

Пръстите му усукваха разпръснатите й златисто-кестеняви коси и от време на време потъркваха копринените кичури.

Мадлин стисна зъбите си, за да не се разтракат. Тя искаше да крещи срещу него, да му каже, че никога няма да му принадлежи, но я възпря чувството за дълг и отговорност, втълпявано й от рождение.

Клифтън сигурно забеляза несъзнателното й потрепване.

— Май ти е студено — каза той с тон, подходящ за съвсем малко дете. — Ела, нека влезем вътре, преди да си изстинала.

С чувство на облекчение тя веднага стана и влезе с него в къщата.

Щом лорд и лейди Матюс зърнаха пръстена на ръката на Мадлин, усмихнаха се и поднесоха поздравленията си. Те, които никога не бяха показвали чувствата си, защото считаха това за просташко!

— Какъв щедър подарък — възкликна Агнес, а лицето й, обикновено жълтеникаво, грееше от удоволствие. — Какъв изящен пръстен, лорд Клифтън.

Изведнъж се оказа, че завръщането в училището е истинско облекчение, защото там нямаше никакви мъже освен учителя по танци, който идваше да преподава на момичетата веднъж седмично. Мадлин вървеше по тесния коридор с кутията за шапки в ръка. Останалата част от багажа й щеше да бъде качена по-късно. Като стигна до стаята, която делеше заедно с най-добрата си приятелка Елънър Синклър, тя се натъкна на половин дузина момичета, разположили се по леглата и столовете. Понеже Мадлин беше най-голямата по възраст ученичка в училището на госпожа Олбрайт, а седемнайсетгодишната Елънър бе следващата, съученичките им често ги посещаваха, тъй като ги смятаха за момичета с по-голям житейски опит.

Момичета си хапваха бисквити и се възхищаваха от някаква оцветена фотография, която Елънър държеше. Тя забеляза пристигането на Мадлин и я приветства с усмивка.

— Как беше лорд Клифтън? — попита тя, защото отпреди знаеше за планираната среща на Мадлин с годеника й.

— Далеч по-зле, отколкото очаквах — късо отвърна Мадлин, като пристъпи към тясното си легло, разположено срещу леглото на Елънър. Тя остави кутията за шапки на пода и седна накрая на леглото с желание момичетата да си тръгнат, за да може да поговори спокойно с приятелката си.

„Скоро“, даде й приятелски знак Елънър, докато другите момичета продължаваха да се гушат в кръг.

— Виж го само — извика едно от тях. — Представяш ли си какво ще стане, ако наистина го срещнеш?

— Ще припадна — каза друго и всички се закискаха.

— Той е най-красивият…

— Прилича на разбойник…

— Да, има нещо в очите му…

Мадлин поклати глава, като слушаше смутените им по женски въздишки.

— Какво, за Бога, гледате? — попита тя и тъгата й беше заменена с нарастващо любопитство.

— Нека Мадлин го види…

— Ама аз още не съм го разгледала добре…

— Ето, Мадлин — Елънър й подаде оцветената фотография. — По-голямата ми сестра ми я даде. Това е най-търсената снимка в Лондон. Всеки иска да има копие от нея.

Мадлин погледна снимката. Колкото повече я гледаше, толкова повече се очароваше. Това мъжко лице можеше да принадлежи на крал, морски капитан или престъпник… силен човек… опасен човек. То не притежаваше класическа красота — чертите му бяха самоуверени. В слабото лице имаше нещо лъвско, погледът беше остър и проницателен, широката уста беше извита в иронична усмивка. Цветът на косата беше кестеняв на снимката, а самата коса изглеждаше твърда и леко разрошена.

Другите момичета чакаха тя да поруменее и да се закиска също като тях, но Мадлин не показа чувствата си.

— Кой е той? — попита тя спокойно Елънър.

— Лоугън Скот.

— Актьорът?

— Да, онзи, който е собственик на театър „Капитал“…

Странно чувство обзе Мадлин, докато втренчено гледаше снимката. Беше чувала за Лоугън Скот, но досега не знаеше как изглежда. Тридесетгодишен, Скот беше актьор с международна известност, надминаваща славата на Дейвид Гарик и Едмънд Кийн. Някои казваха дори, че той още не е достигнал върха на възможностите си. Едно от отличителните му качества беше гласът му, който можеше да гали ухото като кадифе или да възпламенява със силата си въздуха.

Говореше се, че жените го преследвали навсякъде, омаяни не толкова от актьорския му талант в романтичните роли, а повече от изпълненията му на престъпници. Той беше превъзходен Яго или Барабас… Беше съвършен прелъстител, предател и манипулатор, за което жените го обожаваха.

Мъж в разцвета на силите си, привлекателен, културен… Всичко, което лорд Клифтън не беше. Мадлин беше обзета от внезапен копнеж. Лоугън Скот живееше в един свят, към който тя никога нямаше да принадлежи. Никога нямаше да се срещне с човек като него… никога нямаше да флиртува и танцува, нито пък да бъде съблазнена от нежни мъжки слова и любовни ласки.