Лайза Клейпас: Диви нощи

Той я покани да се разходи заедно с него и отказът й беше набързо отхвърлен от въодушевеното съгласие на родителите й. Те бяха решили на всяка цена да задържат в семейството си един мъж със средствата и влиянието на Клифтън. Лорд Клифтън можеше да получи всичко, което поискаше.

Неохотно хванала годеника си под ръка, Мадлин се разхождаше из градината — сред изрядно прави редове от храсти, чисти пясъчни пътеки и цветни лехи.

— Радвате ли се на училищната ваканция? — попита лорд Клифтън, а малките му, но тежки стъпки скърцаха по сиво-бялата пътека.

Мадлин гледаше в земята пред себе си.

— Да, благодаря, милорд.

— Несъмнено и ти искаш да напуснеш училището като приятелките си — отбеляза Клифтън. — Родителите ти те задържаха там две години повече от другите момичета по моя молба.

— По ваша молба ли? — повтори Мадлин, поразена от влиянието му над тях. — Но защо…

— Имах чувството, че така би било по-добре за теб, скъпа — каза той със самовлюбена усмивка. — Имаше нужда от лустро и дисциплина. Хубавият плод трябва да узрее. Сега не си така буйна, каквато беше тогава, нали? Както и предполагах, ти си се научила да бъдеш търпелива.

„Едва ли“, искаше да възрази Мадлин, но някак си успя да задържи устата си затворена.

Двете години допълнително в строгата обстановка на училището за млади дами на госпожа Олбрайт за малко не я подлудиха. За това време нейната бунтовна природа със силно въображение се превърна в нещо диво и неуправляемо. Преди две години тя беше твърде покорна и лесно би била убедена, ако роди телите й искаха да я омъжат за Клифтън. Сега вече думите „търпение“ и „покорност“ не влизаха в речника й.

— Донесох ти едно нещо — каза Клифтън. — Подарък, който ще харесаш, сигурен съм.

Той я привлече до една каменна пейка и седна до нея, като притисна мекото си тяло към нейното. Мадлин чакаше безмълвно, накрая погледите им се срещнаха. Клифтън се усмихна, както някой снизходителен чичко се усмихва на палавата си племенница.

— В джоба ми е — промърмори той, като показа десния джоб на кафявото си вълнено палто. — Защо не го измъкнеш оттам, както умното котенце хваща рибката?

Клифтън никога не й беше говорил така. Преди те винаги имаха придружители.

— Благодаря ви за любезността, но нямаше нужда да ми правите подарък, милорд — каза Мадлин, стиснала ръцете си със сплетени пръсти.

— Настоявам — той й посочи джоба си. — Вземи подаръка си, Мадлин.

Тя бръкна непохватно в джоба и напипа нещо тънко и кръгло. Сърцето й заби неравномерно, когато извади предмета и го погледна. Изящен златен пръстен с плетена халка, украсен с малък, тъмен сапфир. Символът на бъдещото й обвързване като съпруга на Клифтън.

— Това е старинна вещ — отбеляза лорд Клифтън. — Майка ми го носеше до последния си ден. Харесва ли ти?

— Хубав е — каза Мадлин равнодушно. Тя мразеше пръстена.

Клифтън го взе и го сложи на пръста й. Беше й широк и трябваше да свие юмрук, за да не се изхлузи от ръката й.

— Сега можеш да ми благодариш, котенце.

Той я прегърна и я притисна силно към изпъкналите си гърди. Миришеше гадно, на спарено — като дивеч, оставен да престои твърде дълго. Очевидно лорд Клифтън смяташе честото къпане за ненужна глезотия.

Мадлин си пое дъх, за да не се задуши.

— Защо трябва да се отнасяте към мен като към любимо животно? — попита тя с предизвикателен глас. — Не обичам да ме наричат с подобни имена. Аз съм жена и човек.

Лорд Клифтън се засмя, като показа големите си жълти зъби, и тя трепна от гадния дъх, който блъсна лицето й. Той я притисна силно и каза:

— Знаех си, че рано или късно ще се опиташ да ме предизвикаш… но като човек на моята възраст зная всички номера. Ето и награда за нахалството ти, злобно мъничко животинче…

Дебелите му устни притиснаха нейните, задушаваха я и мачкаха устата й в първата целувка, която беше получавала досега. Ръцете му я стягаха като обръчи на бъчва. Мадлин остана безмълвна и неподвижна, като трепереше от отвращение… и напрегна цялата си воля да издържи докосването му без вик или плач.

— Ще се увериш, че съм много мъжествен — каза лорд Клифтън, като дишаше тежко и явно доволен от завоеванието си. — Не мога да рецитирам стихове и не съм силен в разгадаването на женските желания. Правя онова, което искам, и ти ще се научиш да го харесваш извънредно много.

Грубата му ръка погали бледото й напрегнато лице.

— Чудесно — промърмори той. — Чудесно. Никога не съм виждал очи с такъв кехлибарен цвят.