Варлам Шаламов: Атинските нощи

Когато завърших фелдшерските си курсове и започнах да работя в болницата, основният лагерен въпрос — да живееш или да не живееш — беше свален и стана ясно, че само изстрел, удар с брадва или стоварила се на главата ми вселена могат да ми попречат да доживея до набелязания в небесата предел.

Чувствах всичко това с лагерното си тяло, без участие на мисълта. По-точно мисълта се появяваше, но без логическа подготовка, като озарение, увенчаващо чисто физическите процеси. Тези процеси нахлуваха в изнемощелите, измъчени скорбутни рани, които десетки години оставаха незатворени в лагерното тяло, в човешката тъкан, която оцеля от разкъсвания и запази, за мое собствено учудване, колосален запас от сили.

Видях, че формулата на Томас Мор се изпълва с ново съдържание. В „Утопия“ Томас Мор така определя четирите основни чувства на човека, чието удовлетворяване според него доставя най-висше блаженство. На първо място Мор е поставил глада — удовлетворението от погълната храна; второто по сила чувство е половото; третото е уринирането и четвъртото е дефекацията.

Точно от тези четири удоволствия бяхме лишени в лагера. На началниците любовта им изглеждаше чувство, което може да се изсели, да се закове, да се изврати… „Цял живот жива женка няма да видиш“ — това беше стандартният хумор на лагерните началници.

Лагерното началство се бореше с любовта в циркулярни писма, бдеше над закона. Алиментарната дистрофия беше постоянен и могъщ съюзник на властта в борбата с човешкото либидо. Но и трите други чувства бяха подложени на удари на съдбата в лицето на лагерното началство и претърпяха същите изменения, същите извращения, същите превъплъщения.

Гладът беше неутолим, и нищо не може да се сравни с чувството на глад, изсмукващ глад — това постоянно състояние на лагерника, ако той е по петдесет и осем, ако е от пътниците. Гладът на пътниците не е възпят. Събирането на паници в стола, облизването на чужди прибори, трохите хляб, които са изсипани на дланта и изблизвани — всичко това се движи към стомаха само като качествена реакция. Не е просто, пък и не е възможно да се удовлетвори такъв глад. Много години ще минат, преди арестантът да се отучи от вечната си готовност да яде. Колкото и да изяде — след половин-един час иска пак да яде.

Уринирането? Ами че незадържането на урина е масова болест в лагера, където гладуват и изнемогват. Какво удоволствие може да се изпита от такова уриниране, когато от горния нар върху лицето ти тече чужда урина — но ти търпиш. Ти самият лежиш на долния нар случайно, защото би могъл да лежиш и на горния, и тогава би уринирал по този, който е долу. Затова и не го псуваш на сериозно, просто избърсваш урината от лицето си и нататък спиш с тежкия сън с единствено съновидение — самуни хляб, летящи като ангели в небесата с реещ полет.

Дефекацията. Изпражненията на пътниците не е проста задача. Непосилно е да си закопчаеш панталона на минус петдесет градуса, пък и пътникът ходи по голяма нужда веднъж на пет дни, като опровергава не само учебниците по физиология, но дори и тези по патологична физиология. Изригването на изпражнения от сухи топчета означава, че организмът е изстискал всичко, което може да ти запази живота.

Нито един пътник не получава удоволствие или приятно усещане от дефекацията. Както и при уринирането — организмът се задейства против волята и пътникът трябва да побърза да си свали панталоните. Хитрият полузвяр-арестант използва дефекацията като почивка, като поемане на дъх по голготата на златния забой. Това е единствената арестантска хитрост в борбата срещу мощта на държавата, нейната милионна армия от конвоиращи войници, обществени организации и държавни учреждения. На тази велика сила пътникът се съпротивлява с инстинкта на собствения си задник.

Пътникът не се надява да има бъдеще — във всички мемоари, във всички романи пътникът ще бъде подиграван като мързеливец, който пречи на другарите си и предава бригадата, забоя, златния план на мината. Ще дойде някакъв предприемчив писател и ще изобрази пътника като смешен. Този писател вече прави такива опити, защото смята, че не е грехота да се посмее човек на лагера. Всичко, демек, си има време. Вратите на лагера не са затворени за шегата.

На мен пък такива думи ми се струват кощунство. Аз смятам, че да се съчини и да се изтанцува румба „Освиенцим“ или блус „Серпентинка“ може само подлец или предприемач, което често пъти е едно и също.